Автор Тема: Поезия  (Прочетена 22911 пъти)

a.l.e.n.a

  • Hero Member
  • *****
  • Публикации: 3276
Re: Поезия
« Отговор #380 -: март 08, 2018, 11:38:15 pm »
Обичам те...

Обичам те. Надявам се, ти - мене.
Но - вжеглени във общия хомот,
да си го кажем просто няма време...
...И си отива нашият живот.
Във делници, в неща и грижи сиви,
във прози, в труд, и грапав, и суров,
безмислен, смислен - просто си отива.
Във всичко друго, само не в любов.
Между две скуки, между два етажа...
И ако някога се изтърва
"обичам те" срамливо да ти кажа,
повярвай, не е истина това.
"Обичам те" е просто малко. Много,
безкрайно те обичам! Но защо
да ти го казвам? Нужно ли е? То го
живеем двама. В двама ни е то.
В душите ни, в децата ни, във всичко.
И в общия ни път трънлив, не нов.
Обичам те. Но що са трите срички
пред нас - безкрайносричната любов.

Дамян Дамянов
Над силата е само умението да я владеем!

akruks

  • Hero Member
  • *****
  • Публикации: 9359
Re: Поезия
« Отговор #381 -: март 09, 2018, 01:42:05 pm »
На един осми март

Една жена, бе седнала в дъжда
и просеше пари.
Вместо цветя!
Въздъхваха мъжете от това.
Дочуваха се и псувни:
Мани ги, жени!....
Ругаещите носеха букети
и бързаха дори и с ругатни.
Упадъкът в очите на мъжете,
сълзите им изтри.
Никой не видя ръцете,
сини от студа.
Мъкнеха цветята си, мъжете...
Едно дете се спря.
Подаде ѝ банкнота и ѝ каза:
Ще имаме за хляб!
Кокиче криеше във свойта пазва,
с божествен аромат.
Поднесе ѝ го и прошепна: Мамо,
за празника. От мен!
Това успях да ти откъсна само,
а после....бях глобен,
но,
хляб ще имаме за твоят ден.
а ти ще си с кокиче...
Хайде майчице, тръгни със мен.
Аз много те обичам!....
Никой тази случка не видя.
Кръстосваха се бързащи букети.
Мъжете мислеха за своите цветя.
За мама, мислеше детето....

Валентин Йорданов
„Човек вижда толкова, колкото знае.”
Гьоте

a.l.e.n.a

  • Hero Member
  • *****
  • Публикации: 3276
Re: Поезия
« Отговор #382 -: март 27, 2018, 11:01:40 pm »
Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото -
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите - като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.

Добромир Тонев
Над силата е само умението да я владеем!

a.l.e.n.a

  • Hero Member
  • *****
  • Публикации: 3276
Re: Поезия
« Отговор #383 -: май 07, 2018, 10:31:34 am »
« Последна редакция: май 17, 2018, 09:34:27 pm от a.l.e.n.a »
Над силата е само умението да я владеем!

akruks

  • Hero Member
  • *****
  • Публикации: 9359
Re: Поезия
« Отговор #384 -: май 26, 2018, 07:14:14 pm »
Четири години без Станка Пенчева!
Поклон пред светлата й памет!

Свършекът на света ще дойде за мен,
ако вече никого не обичам.
Няма да се разсъмне него ден,
една тишина апокалиптична
ще ме покрие с гъстата си смола
и аз ще остана в глъбината ѝ кехлибарена,
прозрачна и мъртва
като крилце на пчела.

Станка Пенчева
„Човек вижда толкова, колкото знае.”
Гьоте

a.l.e.n.a

  • Hero Member
  • *****
  • Публикации: 3276
Re: Поезия
« Отговор #385 -: юни 03, 2018, 11:36:16 pm »
Хората се сърдят.
Заради липсата на нужното внимание на партньора или любимия,
заради закъсняло обаждане или липсата на такова,
заради забравен поздрав на празник,
заради всички онези малки жестове, които така желаят, а не получават.
За какво ли не.
Сърдят се нацупени, обърнали гръб и насочили срещу теб най-страшното оръжие - мълчанието.
Или с показалец, обърнат към виновника, за да посочат липсите.
Но винаги, за да накажат.
Сърдят се като малки деца.
Аз пораснах.
Не се сърдя.
Разочаровам се.
Не от очаквания. От неспазени обещания и напразни думи.
И отминавам.

Надя Тошкова
Над силата е само умението да я владеем!

akruks

  • Hero Member
  • *****
  • Публикации: 9359
Re: Поезия
« Отговор #386 -: юни 05, 2018, 02:04:43 pm »


Има и такава любов

Заспивам в леглото със котка -
за друг не остана сърце,
изпила една малка водка,
до пухена шепа телце.
Как вечер ме чака на прага,
закотвила в мене очи!
Присядам и в скута ми ляга -
с такава любов се мълчи.
Веднъж се препънах във нея,
но пак не последва скандал.
Навън да я пусна не смея -
опасности дебнат и кал.
Доволна на шепа бисквити,
дарява ми щедро уют.
Със лапа изтрива обиди,
забравям и Касий, и Брут.
Привързах се или обичам
издънка от древен Сиам?
В очите ѝ обли надничам -
те светят в нощта като храм.
Събуждам се, гушнала котка.
За друг не остана сърце.
Умилква се, вярна и кротка,
с пух-мъх гъделичка лице.

Цветанка Ангелова
„Човек вижда толкова, колкото знае.”
Гьоте

akruks

  • Hero Member
  • *****
  • Публикации: 9359
Re: Поезия
« Отговор #387 -: юли 17, 2018, 07:28:06 pm »
ПИСМО ДО МАЛКИЯ ПРИНЦ
Радосвета Аврамова (Caribiana)

Здравей. Не сме се виждали отдавна.
Единствено звездите пазят твоя смях.
Надявам се, че си добре. Не си пораснал.
И още имаш роза. И овца.
А ние тук броим вместо звезди – монети.
Картографираме си плитките души.
Фенерите угаснаха. Не светят.
А пък Земята … бавно се върти.
И залезите идват много рядко.
А хората са тъжни същества.
Но всеки си е крал /поне за кратко/
във царството на свойта самота.
Не пляскаме с ръце от възхищение.
Горчилка пием… Може би от срам…
Едно голямо земно затъмнение
се вижда сигурно от твоята звезда.
Сърцата ни са слепи. Много слепи.
/Защо тогава имаме очи?
Щом няма как да видим със сърцето си
същественото…И така…Мълчим…
Опитомяваме си чувства. Не лисици.
Цветът на житото остава неразбран.

Понякога дочувам сред звездите
камбанките на звънкия ти смях.
„Човек вижда толкова, колкото знае.”
Гьоте