Написах един разказ и реших да го публикувам тук, за да чуя чужди мнения. Ще се радвам на всякакви мнения и критики.
На мен лично не ми хареса особено, но все пак да видим какво ще кажете и вие.
***
Филип се събуди целия облян в пот. Имаше силно главоболие, а очите му бяха зачервени. Не беше успял да поспи много тази нощ. Погледна през прозореца. Все още бе тъмно, явно нямаше 5. Реши да се опита да полежи още малко. Честно казано, нямаше никакво желание и сили да става. В главата му все още кънтеше гласа на Мая, момичето, в което се беше влюбил: „Но аз те харесвам като приятел, мойто момче! А и аз си имам приятел. И твоето време ще дойде, ще си имаш приятелка.”. Мая беше момиче от интернет, с което общуваше в един форум поне от две години, но не беше правил опити да ѝ признае чувствата си. До преди два дена, когато ѝ написа едно дълго писмо. Много се беше надявал да отвърне на чувствата му, защото тя се държеше мило с него. Тя беше само с две години по-голяма от него, а му беше отговорила по начин, все едно е малко дете. Нима той не беше равен на всички останали? Защо никой не гледаше на него като на голям човек? Родителите му също сякаш го пренебрегваха, улисани в своите грижи. Те не бяха забелязали никаква промяна у него, нито се бяха запитали защо напоследък е станал още по-мълчалив. „И те не се интересуват от мен” – помисли си той. Много пъти беше чувал упреци от тях, че не става за нищо и че много пари отиват за отглеждането му. Вярно е, че вече беше на 30 години и че досега не беше успял да си намери истинска работа. „Това е защото никой не гледа на мен като на нормален” – реши той и отново заплака. Сам не усети как е задрямал.
Събуди се вече, когато беше станало светло. Прозорецът беше отворен, вероятно от майка му, за да се проветрява стаята. Беше много тихо и някой нямаше в апартамента. Той стана бавно-бавно, облече се без да му мисли много и отиде в кухнята. Нито майка му, нито баща му бяха оставили нещо за ядене на масата. „Ето че наистина никой не го е грижа за мен” – изпълниха го мрачни мисли, - „Най-добре ще е да се махна от тук. Едва ли някой ще забележи, че ме няма”.
Хапна набързо една филийка хляб и погледна през терасата. Долу на двора беше майка му и поливаше цветята, които беше засадила там.
- Мамоо! – провикна се Филип.
- Кажи, моето момче! – отговори му тя от разстояние.
- Днес ще се прибера по-късно, не ме чакайте! – отвърна ѝ той, но тя сякаш не го чу, понеже се наведе отново и продължи да се занимава с цветята.
„Наистина ще е най-добре да се махна” – реши той, наля си едно шише с вода, сложи го в една стара раница и излезе навън. Улицата беше сравнително тихо, което беше много необичайно за квартала. Филип пресече набързо улицата и се отправи към близкия булевард. Не беше решил накъде да върви, просто тръгна безцелна в една посока, без да му мисли много. Тъкмо беше стигнал най-близката автобусна спирка, видя да се задава от далеч позната съседка. И тъй като не искаше никой познат да го види, набързо се шмугна в първия автобус, който спря.
В автобуса беше много претъпкано, предимно с пенсионери. Филип седна бързо на най-задната седалка. На седалката до него една баба търкаше усърдно билет от лотарията, мърморейки под носа си. „Тоя Захари е мошеник!” – недоволстваше тя.
По едно време се зададе кондукторката и с подигравателна усмивка се обърна към бабката:
- Хвана ли милионите? – захили се тя, като в същото време таксува Филип.
„Ето че и кондукторката дори не ми обърна никакво внимание, явно съм никой” – започна да мисли отново той. Бездушието на хората го изпълни с отчаяние и гняв. Челото му се сбръчка, а сърцето му се сви от мъка. Никога не се беше чувствал толкова самотен и изоставен.
Обърна се към прозореца и загледа навън. Оказа се, че рейса пътува към крайния квартал на града. „Това място ми е познато. По-добре да сляза на следващата спирка” – реши момчето.
Автобусът спря и той слезе. От северната страна имаше панелни блокове, но на юг имаше обрасло с треви и бурени поле. Точно натам потегли Филип без да спира. Така вървя поне два часа. Само от време на време отпиваше от шишето с вода. Жив човек нямаше и не се чуваше.
Внезапно се спъна в някакъв корен и падна по очи. Колко време стоя така, така и не разбра, но по едно време чу гласове.
- Казвам ти, че тука има змии бе, защо ме накара да вървим из тоя треволяк. – чу се единия глас
Филип се стресна и помръдна леко.
- Това заек ли? – каза другия глас, - Бързо, да го хванем!
Филип се уплаши и взе да тича прилегнал в гъстата трева. Сърцето му биеше лудо. Онези двамата явно го следваха още, понеже чуваше виковете им. Внезапно видя някаква дупка и се шмугна в нея. Оказа се, че това е вход към някаква пещера.
- Къде изчезна това животно бе? – чу отвън гласа на единия си преследвач.
- Абе, я да се махаме от тук. Целият съм в магарешки бодили. – изруга другия.
Когато гласовете заглъхнаха, Филип се огледа. Къде беше попаднал? Наоколо беше тъмно и влажно. Тъй като беше много гладен и жаден, реши да отпие от водата си, но забеляза, че шишето му го няма. Вероятно беше паднало при гонитбата. Изведнъж се блъсна в нещо и се чу силен грохот. Така и не разбра какво точно стана, но входът на пещерата изчезна и сега не знаеше как да излезе от тази тъмница. Прималял от страх, той седна, сви се на кълбо и заспа.
