Да си представим, че хората не споделяха. Не говореха. Не правеха нищо. Не шерваха в социалните мрежи, не пишеха. Не говореха за страховете си, за любовта си, за мечтите си. Не го правеха публично. Задържаха го в себе си. Пазеха го, защото щастието обича тишина. Защото всичко трябва да бъде изживяно в тесен кръг. Защото никой не трябва да навлиза в личното ти пространство. Защото има любопитни очи, които не трябва да знаят къде си, с кого си и какво правиш. Ей така, хората си мълчаха. И си живееха живота. Не вдъхновяваха никого. Не преобръщаха светове с думите си, с музиката си, снимките и филмите. Едно голямо нищо.
Понякога не разбирам кому е нужна такава сдържаност и от нея не боли ли? Личният живот си е само мой - това го разбирам. И аз имам неща, които не правя публично достояние. Но в ситуациите, когато преживееш нещо, видиш нещо или почувстваш нещо, се опиташ да го кажеш или покажеш, не е кой знае каква болка за умиране.
Винаги, когато се замисля дали да публикувам нещо или да изкажа нещо, от което се притеснявам, в главата ми изплуват думите на Радослав Гизгинджиев: “Има дни, в които една прегръдка може да спаси няколо живота.”
Може би някой някъде там има нужда да чуе, да види, да прочете точно това. Може би сте нечие спасение.
Силвия Крумова