като завършвах университета, тъкмо бях задълбала в астрологията и обяснявах как някой ден искам да работя по академичен труд, който да анализира големите автори през астрологията и да достига до "теорема", която да предвижда кой ще остави значим отпечатък и съответно си струва да се инвестира в него. и ми се смееха. (но аз все още намирам идеята за интригуваща)
в контекст – с натрупването на време и опит си давам сметка, че публично видимите фигури и техните произведения не са най-доброто от времето и пространството си (често – напротив), съвсем други фактори играят роля там. //под линия ще вметна, че за мен творческото (в литературата!) не е огнено, а въздушно и водно.
логиката и откъслечната информация издават, че така е било винаги. колко талантливи хора са потънали в сянката на други, около които се е шумяло. не е само каймакът, който изплува на повърхността. и да, "повърхността" и "отгоре" са контекстови синоними;
.............
Темата ми е интересна, ще я следя.
Лично аз имам проблем с "класиката", въобще с класифицирането на нещо като иконично, сакрално, етц. Бягам от канони, традиции, всичко вехто, вече познато, изпробвано. Харесвам модернистите, новаторите, експериментаторите. Мога по натал на автор да разбера дали ще ме интересува творчеството му. Както казах, въздух и вода. Същото е и с музиката, с всякакъв вид нематериално творчество.
...........
В заключение – класиката се превръща в класика, заради контекста на появяването на дадено произведение; авторовата фигура и неговия живот в обществото; на взаимодействието им с масата/публиката, с цайтгайста (затова и някои автори не са "успешни" в "своето" време). Класиката е класика и защото се занимава с общочовешки теми, сюжети и проблеми, работи с архетипи (както и астрологията), с клишета, лесно и всеобщо разпознаваеми образи. В този смисъл тя е огледало (изкуство от живота), а не оригинално творчество.
