Искам това да е тема за лунните възли и как всеки от нас ги (е) асимилира(л) за себе си.
Ако възлите са посоката за движение/израстване в този живот, от усвоеното/наученото/даденото/познатото/зоната на комфорт към другото/обратното/непривичното/непознатото/трудното, то как намирате или сте намерили баланса между двете? Между това, което сте и това, което трябва да станете? Отказвате ли се напълно от "дарбите" по ЮЛВ, за да не се разпилявате, разсейвате, застоявате в удобството; или по някакъв начин ги използвате като превозно средство към СЛВ? Имало ли е време (в ранните години или на периоди в живота?), в което сякаш преследвате живот по ЮЛВ, живот, който не се получава, все едно ви бива отказан, защото вече сте го живели и сега не е за вас? Как направихте "превключването"? И всичко друго, което ви се струва важно за споделяне по темата.
за мен, първи драфт:
//Постоянно се връщам към възлите и не знам дали съм ги разбрала и дали се движа в правилната посока. Рефлектирам върху миналото си тези дни и си давам сметка, че от дете живея по СЛВ, ЮЛВ винаги ми е служил по-скоро за успокоение, вътрешна рефлексия. Интроверт съм и ЮЛВ в Лъв в 4д прави всякакъв вид творчество мой дом. Винаги съм била анонимна, никога водещ не е бил азът, желание да се показвам и т.н. От дете живея с усещане за мисия, да променям света и хората към по-добро и го правя, не в грандиозни мащаби, но всеотдайно, все едно няма по-важно нещо от това. Понякога дотолкова, че забравям да се грижа за себе си (не забравям, а не виждам смисъл). Имам много хора около себе си с Водолей на IC и няколко с обратни на моите възли, опитвам се да се науча от тях, да разбера накъде трябва да вървя, каква трябва да стана, но ако е това, което виждам, не мисля, че е възможно. Пораствайки, винаги съм била индивидуалист, обаче никога не съм била сама, винаги е имало хора (доста хора, повече, отколкото бих си избрала сама) около мен, включително групи, но никога в живота си не съм чувствала принадлежност към каквато и да е група, винаги съм била свой собствен човек (което, обективно, привлича хората). Хората се събират по интереси или според общи съдби, училища, хобита, етц. Не се идентифицирам нито с училищата си, нито с приятелите си, нито с произхода си... Отплеснах се. Мисълта ми беше, че не мога да се представя да се размия в група, да мимикрирам чужди интереси, мисли, занимания; да се движа в групи (в групи няма дълбочина на комуникацията, винаги шумните/агресивните/екстравертите заглушават останалите, по-смислените, цялата енергия ми се струва ужасно повърхностна, хора, които се наричат приятели, дори не се познават в същността си. Това ми се струва ужасно безсмислено и ме счупва отвътре, когато го наблюдавам). Та, водолейското за мен, докъдето мога да го асимилирам аз в живота си, се изразява в грижа за другите, дори не като общество, а като човечество, с изтриване на егото и посвещаване в живот за другите, достигане до максимално количество хора и качественото им докосване/изменение чрез изкуство (учила съм колективно изкуство, все още мечтая за колективно изкуство, но вече не го мисля за случване в група, просто такава на този етап не съществува за мен, опитвала съм) - литература, интернет, музика, театър, кино. Но все още се чудя дали бъркам някъде, дали не трябва изцяло да прекъсна всякакво творчество и да търся стандартните хуманитарни практики - доброволчество, неправителствени, etc. Не знам как, защото изкуството е единственото нещо, което мога да правя, без да се съмнявам в себе си.
