АСЦ-ДСЦ на лунацията е върху Меркурий/Нептун(пр. Марс)-Хирон в 8-2д.
Лунацията е в 10-4д, между МЦ-ИЦ и нодалната ми ос.
Буквално ме разтърси - стари травми, несигурности, страх от недостатъчност, депресивни състояния, физическо напрежение в гърлената и сърдечната чакри и слънчевия сплит, не можех да си намеря място вчера. Всичките ми основни теми са закачени от тази лунация. Лична/творческа осъщественост, за която вече съм разбрала и приела, че не ми се полага в този живот (ЮЛВ в Лъв в 4д), и "спасяването на света/групата/обществото/човечеството", което знам как да правя единствено през творчество. Мисля, че и така "лекувам", сега започвам да разбирам Хирон в опозиция с Меркурий и Нептун.
Не знам, объркана съм, чувствам чувства и ще ми отнеме време да ги асимилирам. Иначе се чувствам самотна, не знам как да вървя към Водолея като не срещам хора, които да са достигнали близко до моето "ниво" или изобщо да се заглеждат в тази посока. Трудно ми е, явно изисквам някакъв непосилен "стандарт". Поглеждам към протестите (ако не бях емпат, сигурно щях да съм там, макар интуитивно да не ги виждам като водещи до резултати, какво интуитивно, съвсем логично, но все едно, идеализмът/вярата/илюзията е единственото нещо, от което се нуждаем в този живот) - виждам хора, за които лично зная, че са се възползвали от непотизъм, от нечисти практики, вземали са, с което са лишавали други, които се нуждаят повече... И това ме вълнува, искам да протестирам срещу протестиращите, срещу всеки, който не тръгва с критичност към себе си, със стремеж към Идеала, към пълна чистота, към "чиста съвест" (каквото и да означава това днес). Не знам, виждам, че живеем във време (може би всяко време), в което всеки гледа да си взима, когато му се дава, когато не му се дава, даже, ако може, си взима по повече, повече, от колкото му е необходимо, с което ощетява друг (защото баланс има). Това е като с духовното израстване - щастливите хора не си задават въпроси защо са щастливи, не задълбават; израстването става като останеш сам, встрани, на дъното, ближеш си раните, опознаваш ги, укрепваш, слагаш Егото да спи, оставяш се на света/съдбата/както-искаш-го-наричай, приемаш се/го - пътят, животът, мисията, светът. А повечето хора приемат онова, което им се дава (отгоре, отвън), като даденост, смятат, че им се полага, че са го заслужили, че другите, на които им липсва, не го искат достатъчно, не са се потрудили, етц. И протягат ръце за всичко останало (за онова, което им липсва, съответно - искат). Хората са масово ужасно неосъзнати. Много искам да ги обичам и наистина изпитвам любов към хората, към потенциала им, към проекцията за тях, съществуваща в главата ми (т.е. осъзната е като възможна), но и ме погнусяват, срам ме е от тях, за тях, за това, че делим едно и също времепространство и не разбирам какво е общото помежду ни и "какво правя тук изобщо". Спирам. Спрях.