Знаци и поличби

[Happy58]

Било е на 18* лъв и част от голям квадрат с Марс скорпион на 16*, Сатурн телец на 16* и Уран водолей  15*

..........................

интересно, в моята карта всички планети, освен Нептун и Венера, закачат по нещо в картата, а аз нямам спомени за някакво значимо събитие. Освен може би е било проблема с "изчезналите" 10 000 марки от касата  :57:. Сериозно се бях притеснила, естествено, но после се разбра, къде ми е грешката - в документите. Реално никакви пари не липсваха, но аз как можех да го докажа, като на книга така излиза  :57:

Като цяло, периода до другото СЗ е бил успешен за мен, но без нещо очебийно като събитие.

[Happy58]

Сега се сетих да споделя нещо, което май се отнася към "знаци и поличби".

В края на август беше едната година на майка ми. Така се случи, че не можах да отида и да направя каквото е необходимо, остана брат ми да се погрижи - трябваше да пътувам. Там където отидох, ми е изпаднало златното сърчице от синджирчето, което ми беше подарък от мама - забелязах го чак когато се прибрах в БГ. Онзи ден отидох вече в провинцията, на гроба на майка ми и неусетно си ударих крака в ръба на мрамора на съседния гроб. Няколко събития едно след друго, отнасящи се до моята връзка и чувство за дълг към майка ми.

Мислите ли, че това са си знаци? И според вас, какво ми казват?

[enigma]

Сега се сетих да споделя нещо, което май се отнася към "знаци и поличби".

В края на август беше едната година на майка ми. Така се случи, че не можах да отида и да направя каквото е необходимо, остана брат ми да се погрижи - трябваше да пътувам. Там където отидох, ми е изпаднало златното сърчице от синджирчето, което ми беше подарък от мама - забелязах го чак когато се прибрах в БГ. Онзи ден отидох вече в провинцията, на гроба на майка ми и неусетно си ударих крака в ръба на мрамора на съседния гроб. Няколко събития едно след друго, отнасящи се до моята връзка и чувство за дълг към майка ми.

Мислите ли, че това са си знаци? И според вас, какво ми казват?

Хепи, :38:, знаци са, но не с чувство на вина, подсъзнанието ти е сервирало това, ти си хубав човек, аз раздавам и наричам като се случ
и така, достатъчно е ,щом е от сърце.
Слагах един линк за Тесла, казва, че не умират, остават светлина и енергия, имах такъв контакт с майка си.

[Happy58]

Хепи, :38:, знаци са, но не с чувство на вина, подсъзнанието ти е сервирало това, ти си хубав човек, аз раздавам и наричам като се случ
и така, достатъчно е ,щом е от сърце.
Слагах един линк за Тесла, казва, че не умират, остават светлина и енергия, имах такъв контакт с майка си.

Мислиш, че е някакво указание да раздам нещо?
Аз знам, че не умират .... енергията не се губи, това е ясно (за мен де).

Честно казано, имам усещането, че иска да ми каже "престани да се занимаваш с тези "трябва това, трябва онова" и си живей живота, твоя си живот". Щото аз все се опитвам да се придържам към традициите, указанията - това се прави така, онова иначе ....

[Emma]

Хепи, мама може би ти казва, че е време да я пуснеш да си върви по пътя. И ти да освободиш сърцето си от тревогите.
За мен не е случайо, че си загубила точно това. Защото си се вкопчила здраво в идеята за мама и годината от смъртта й. И ето, идва нещо, което ти казва - скъсай нишката. Ако не искаш доброволно, ще е силом. Разделя те с нещата, които те задържат. Задържат и нея.
Опрости се някак, не изпитвай вина! Не си виновна за нищо.

Скоро четох нещо интересно и много исках да ти го споделя. Точно на теб. Но малко ми беше неловко. Но сега пък аз виждам, че трябва да приема за знак споделеното от теб.

- Знаеш ли, в едни български села има едни баби, дето не палят свещ за мъртъв човек. Те смятат, че душата му е на път да си отиде у дома, в Бога. Ти вярваш ли в това?
- Да, но защо не палят свещ?
- Защото вярват, че всяка запълнена с болка свещ и всяка сълза от мъка дръпват душата обратно. Дълго време нишката, която свързва душата със земята продължава да я има. И всеки път, когато близък човек на земята заплаче, неговата душа дръпва душата на починалия обратно за нишката. И тя тъкмо е извървяла един път, към светлината и трябва да направи няколко крачки назад. А не случайно умрелият се нарича "починал", той си отива, за да си почине от земния път. Знаеш ли, че смъртта някога се е празнувала като най-голям празник? Тогава душата си отива у дома! И са я изпращали с музика и голяма софра, и почести. Не му разваляй на баща си празника, Мира!
- А той... ще се грижи ли за мен... от там... на където е тръгнал?
- Винаги! А ти не му изпращай мъката си, а радостта си! Грижи се и ти за него!
- Ще се грижа. А когато нишката... се скъса... кога се къса тя?
- Когато си готова, мила моя. Сама ще разбереш. И тя не се къса сама, а ще я пуснеш ти.


Та така... Аз не ходя на гроба на майка си. Не съм ходила от годината от смъртта й. А минавам покрай гробища по няколко пъти в седмицата. Е, не мога да се пречупя и това си е. Там няма мама. Има едно тяло, което не е мама и навярно вече е станало част от земята, помогнало е на разни твари да са живи. Което намирам за много хубаво.
До 1 година от смъртта й ми беше много трудно. Болезнено. Преживявах. И много виновна се чувствах. За всичко. За пропуснатите мигове, за незнанието, че е болна от рак, за обвиненията, че не полага грижи да се възстанови от инсулта. За неразбирането.
В главата често беше тя. Върша си някаква моя работа, а в дълбокото едни такива нотки и спомени за мама.
Сега не ми е гузно, че не си я спомням. И не страдам. Ами не страдам. Какво да направя?! От време на време се подсещам. Но като нещо странно. Казвам на баща ми, че толкова вече свикнах, че я няма, че чак ми е странно, ако правим нещо и го правим сякаш цял живот е било така, без нея.

Дали сме се пуснали? Сигурно. Последно я сънувах около годината сигурно, нямам спомен. Но ми каза, че скоро няма да се появи, да не се тревожа, добре е. Но ще отиде на дълъг път, има си своите нови задачки и няма да може да идва при мен.
А на годината от смъртта й явно пуснах нишката. Все едно с нож ме отряза някой. И излязох от гробищен парк като нов човек. Все едно бях на чужд човек на помен, не на майка ми.

Преди годината ходех на всяка задушница, раздавах, занимавах се. Да е лично, да е знае, че я обичам, че мисля за нея. След годината пропуснах всяка задушница. Не намирам смисъл, не ми е приятно и това е. Ревнали всякакви хора показно. А излязат от портата на гробищен парк и все едно някой ги отрязва - говорят си какво имат да вършат в ежедневието.

Мама не е в гробището. Мама е на друго място. И вече е друг човек. С други задачи. А аз имам свои. Пожелавам и мир, успокоение. И да отида на задушница да раздам ми се вижда все едно пълня един празен гроб.
Понякога се опитват да ме подбутват разни хора, че не ходя на гробища. Направила съм достатъчно. Плащам на човек да почиства гроба периодично. И то по причина някой да не ме побутва, ако не е приведен в ред.
Но на мама и на другите в гробищата не им дреме. Това вече усещам с цялата си душа. Те не са там. И нямат нужда от нашето страдание. а единствено любов и опрощение. Второто ми се вижда по-важно, защото си мисля, че с неопрощението ги дърпаме. А и нас затлачваме.

[Emma]

И още нещо се сещам за гробищата.
Аз съм осмодомна и обичам да ходя на гробища като турист. Но не на "свиждане" на някой гроб.
Обикновено в малки селца, планински особено. Вървя и разглеждам плочите, чета. Но там няма смърт, колкото и да е странно. А едно такова... спокойствие.
Една енергия тиха, жужат си пчелите, слънцето си грее. Никой не закача мъртвите там. Но дойде ли задушница, енергията се променя. Става задушно чак от мъка. Но това не е енергията на умрелите. А на живите.

Понякога правя разни неща, които мама обичаше - храна. Но не я нося на гробища. Наричам си, че това мама го е обичала и го готвя. Ако се сетя, мога да споделя по време на хранене, че е било любимото й.

Не казвам, че това е единственото правилно. Но човек трябва да намери свой покой, когато се отнася за починал близък. е може вечно да страда и да се обвинява. Няма за какво. Всеки си е имал път. И отношенията ни са били част от този път - добри или лоши. И единственото спасение от мъката е прошка. Към починал и към себе си. Е, те това с прошката е много сложно. Заради пуста прошка ходим по гробища, раздаваме по задушница, следваме обичаи.

[Happy58]

Благодаря  :58: - чак ми беше неудобно, че така си разчитам знаците  - но щом и вие казвате, ОК .

Досега наистина съм разсъждавала, както описваш, че би трябвало да бъде, но когато ни дойде на главата, е друго, мамка му  :91: Поне ще опитам да спра да давам акъли на хората (какво ли друго ще прави моя Юпитер тогава ).

Ще се постарая да я "пусна"  :38:

[akruks]

Сега се сетих да споделя нещо, което май се отнася към "знаци и поличби".

В края на август беше едната година на майка ми. Така се случи, че не можах да отида и да направя каквото е необходимо, остана брат ми да се погрижи - трябваше да пътувам. Там където отидох, ми е изпаднало златното сърчице от синджирчето, което ми беше подарък от мама - забелязах го чак когато се прибрах в БГ. Онзи ден отидох вече в провинцията, на гроба на майка ми и неусетно си ударих крака в ръба на мрамора на съседния гроб. Няколко събития едно след друго, отнасящи се до моята връзка и чувство за дълг към майка ми.

Мислите ли, че това са си знаци? И според вас, какво ми казват?

Ударила си крака си, защото си била разсеяна, покрай мислите си за чувство за дълг- майка ти е починала, не ѝ дължиш нищо, освен уважение към спомена за нея, а за годината не е фатално, че не си могла да отидеш- може да раздадеш за нея на познати и съседи, където се намираш. Сърчицето си загубила, но синджирчето ти нали е останало- може би е време да носиш на него сърцето на друг... в пространството нищо не се губи, а преминава от един вид в друг.

[Happy58]

Ударила си крака си, защото си била разсеяна, покрай мислите си за чувство за дълг- майка ти е починала, не ѝ дължиш нищо, освен уважение към спомена за нея, а за годината не е фатално, че не си могла да отидеш- може да раздадеш за нея на познати и съседи, където се намираш. Сърчицето си загубила, но синджирчето ти нали е останало- може би е време да носиш на него сърцето на друг... в пространството нищо не се губи, а преминава от един вид в друг.

Логично е това, което пишеш, но когато ми се съберат няколко неща, обикновено им обръщам внимание - сега писах тук, защото изпитвах някакси вина, че си мисля такива неща като тълкувание. Не че кой знае какво, но ... за мен случайности няма - по-скоро знаци - каквато е и темата, в която пишем. Не за пръв път ми се случва да получавам такива, но този път е малко в противоречие с моралните ми ценности.

Да, за сърчицето ... отдавна исках да го заменя с друго, но отлагах и сега, като стана това с майка ми, съвсем се отказах. Синджирчето си е мое - само сърцето е от нея. Но сега ще си купя ново, хубаво

[Emma]

Много ми хареса какво е написала Акрукс - трябва да сложиш ново сърчице. А ти знаеш - няма нищо случайно.
Както пътуването ти, причините, сърцето... И преживяванията ти.
Лечебно, нали?  :38:
Сърчицата(любовта) често са много вдигащи в трудни моменти.  :58: Лекарство.

Не се чувствай виновна. Аз те разбирам и защо се чувстваш виновна.
Чувстваш се виновна, че не се чувстваш виновна. Сложно е, нали? Чувстваш се виновна, защото не изпитваш вина, ако ти се случи нещо хубаво и си се зарадвала с цяло сърце. После се обвиняваш - а аз трябваше да се чувствам тъжна, а бях щастлива. Какво ще кажат хората. Едни такива неща.

Мен много ме хващаше яд, когато някой се опитва да ми казва какво трябвало да направя според правилата на гробища. Ама този гроб си е на майка ми, ще правя каквото си искам на него и както го чувствам. Нямало това, нямало онова, еди как си трябвало да бъде.
Отказвам да е така.
Баща ми пожела да има специален надгробен камък. Не купешки от агенция. Пак е купешки, но не е от траурна агенция. А красив планински камък, които се слагат като за градина, да ти краси двора, да  му накичиш разните му там сукулентни неща. Ми ок, като така ти харесва. Видял такъв камък. Харесал го, купил го. Това си е неговата любима жена. Само той има право да знае какво тя е обичала, ценяла и на кое би се зарадвала. А аз знам, че й харесва. Защото си беше Водолейка до последната клетка - светила във Водолей и Уран на Асц. 
Не било по правилата... Дреме ми. На него така му харесва. Така той разбира любовта към майка ми. Значи това е единственото правилно нещо. Тя беше/е негова жена. Само той има право да избира. Дори и аз нямам право да избирам. Но аз пък съм уранична - нямам проблеми, че не караме според правилата.

А даже го приех всичко като някаква много хубава церемония, вричане в любов, в незабрава. Специален момент.
Ако аз трябваше да избирам, щях да й вграда камък с много планински кристали, които съм събирала в Родопите, защото тя обичаше къщата ни в Родопите. Да й направя космически асансьор, енергиен, директно да ползва силите на кристалите, за да се изстрелва в другото измерение. 
Такива неща.  :012:
Брат й малко изпитва вина, че не е по правилата. Но в същото време знае, че тя беше различна. И че на нея това й харесва. Бързо влезе в мир със ситуацията. Децата му много хубави свещи носят за своята леля. Различно е, как да го обясня.

[enigma]

Emma обичам те,  :85: ай няма да се вземаме, че пак ще разлаем кучетата,хихихи, направо като балсам ми подействаха думите ти, ние сме говорили и на лично, умното ми дете :38:!
Хепи, струва ми се, че поради възпитание, или друго се чувстваш длъжна да си всичко за всички в удобно за тях време. Вие, с кардиналните планети сте някак социални, какво ще кажат хората, ако им отговориш че ти си по-важна само понякога за себе си? Знам, че няма общо с писаното от теб, така усетих, може и да греша.
Аз съм на дни разстояние от годишнината на майка си и Емма е права, за пръв път живея моя живот, няма родители, изхвърлен си сам на себе си, ако искаш се вземай в ръце/ако не те е гнус е лафа/, ако-не....изборът е твой. Взехме да си оказваме подкрепа навсякъде....Аз съм била семейство с мама,град гради за мен тя наистина, споделяхме общ дом до края й, бащата абдикира рано и финансово и всякак, та затова да заживея мой живот ми е било трудна задача, но и порастване, и Кастанеда го казва това, самотно е, но е и страхотно, не ми пука дали звучи като ерес, благодарна съм и на двамата! Важното е, че съм ги обгрижила приживе, дали ходя на гроба е за хората, макар че ходя. Чак сега живея моя живот, но първата година беше страшно, време трябва, много искам да не прилепва така щерката към мен, че имаме силна връзка и се опитвам да я уча....затова харесвам уран, идва и ти издърпва филма, видял си го, следва нов. А хората сме и души, никой не ни е собственост, нито обратното, гледайки като на уроци там където са ме заболяли, се опитвам да си разменим дължимото и да си отидем по пътя-като приятели Ма колко години докато ми се получи....
Нали смъртта е най-сигурното нещо?
Емма, и аз усещам така гробищата, хихи, СЛВ в 8 дом в риби, точно защото няма гмеж дълго, енергията на природата се е запазила някак, при нас гробището е на село....

[Happy58]

Ох, да ви кажа, всичко, което пишете, го знам ... в главата си ... а вътре дълбае, дълбае. Ще трябва време ... верно е ...

както и да е ... получих подкрепа за моите тълкувания ... сега ми е по-спокойно ... че те тези мои везнишки и 7-домни констелации в натала ми .... все искат и отдругаде да го чуят  :91:

[Emma]

Нигме!  :38: :08:

И аз те обичам!

На Нигмето много съм споделяла как се чувствам. Имаше един период, в който имах нужда да говоря за мама, за усещанията си. Тя ме изслушваше. Но сега осъзнавам, че всичкото това говорене е било за мен. да се наместя аз. Дали тъжах за нея, дали за себе си.
Изпитвах една ужасна тъга, че съм на 32 години, а вече си нямам майка. Беше ми много тъжно точно това, чувството за самота. А реално с мама не сме имали чак такива прилепчиви отношения, че да усетя рязко това да я няма. Тя все си я нямаше по този общоприет смисъл като присъствие на майка.
Беше ми много болно в един период. Моята баба беше жива - майката на баща ми. Баща ми е на 60 години и има майка. А аз съм на 30 и вече нямам майка. Струваше ми се много тъжно, много предадена се чувствах от Вселената дори.
Много объркано ми беше всичко. Тъжах за нея, защото страдаше. Тъжах и за себе си.
Чувствах се изоставена.
И вярно трябваше да мине време. Да се хвана в ръце, да заживея отново.
Но това не става лесно. Ей, Бога ми, трябва и да се говори! Дори да казваш едно и също нещо. Дори да изместваш центъра на разговора само с милимунда. Не може като сам го мислиш. Не може. Сигурно може, но за по-силни личности, знам ли. Но за мен, а явно и за Хепи, а явно и за Нигмето, трябва някой страничен да те тупне и да ти каже - не си грешен, това е нормално.

И аз така знаех, че тя е на хубаво място. На разум всичко е ясно. Но на чувства - иска време.

[Uran]

И още нещо се сещам за гробищата.
Аз съм осмодомна и обичам да ходя на гробища като турист. Но не на "свиждане" на някой гроб.
Обикновено в малки селца, планински особено. Вървя и разглеждам плочите, чета. Но там няма смърт, колкото и да е странно. А едно такова... спокойствие.
Една енергия тиха, жужат си пчелите, слънцето си грее. Никой не закача мъртвите там. Но дойде ли задушница, енергията се променя. Става задушно чак от мъка. Но това не е енергията на умрелите. А на живите.

Понякога правя разни неща, които мама обичаше - храна. Но не я нося на гробища. Наричам си, че това мама го е обичала и го готвя. Ако се сетя, мога да споделя по време на хранене, че е било любимото й.

Не казвам, че това е единственото правилно. Но човек трябва да намери свой покой, когато се отнася за починал близък. е може вечно да страда и да се обвинява. Няма за какво. Всеки си е имал път. И отношенията ни са били част от този път - добри или лоши. И единственото спасение от мъката е прошка. Към починал и към себе си. Е, те това с прошката е много сложно. Заради пуста прошка ходим по гробища, раздаваме по задушница, следваме обичаи.

:38: Ема, и аз така гледам на скръбта, последния дом, ритуалите. Последните считам за немои и ограничаващи- налагат ми като как да преживявам нещо, което трябва да е интимно и само мое.
Майка ми, която е жива "Слава Богу!" се опитваше да ме възпита в този разточителен, показен и лицемерен култ към скръбта. Не и се получи.  :012: Останах си айсберга и саможивеца/ това по мнение на околните  :012:/, който няма да  почете с 3, 9 и не знам още колко дена, месеца и т.н., споделени с хора, на които хич не им пука ни за поминалия се, ни- за мен.
Впрочем, когато си отида, искам да ме кремират и да не се занимават повече с мен. Не очаквам тълпи от ридаещи не можещи да ме прежалят. :012:

[Emma]

Да, ограничаващо е. Много. И наистина не е твоето... Не е лично.
Аз заради това много се радвам, че тати сам пое инициатива за камъка. Той го видя и очите му светнаха. Беше му много лично. Първо се поколеба. Заради това, че не е по правилата. Но после беше твърдо убеден, че това е то - този камък е за мама. И с такова желание, с блясък в очите го приготовляваше. Е, ами то ситуацията си говори - това е правилното. Това е личното, да сложиш малко душа в цялата история.

Аз искам, ако умирам и съм в съзнание, да ме заведат на морето. Да си умра в любимото море. Със седмодомието сме се заклели - ако някой от нас се разболее или умира, да се заведем на морето.
Така нито ще се товарят мои близки с ритуали, нито ще правят излишни церемонии. А и моето желание ще е изпълнено. И ако може да се пропуснат тези дни, месеци, годишнини, некролози, простотии. Тичане по агенции. То душата ти плаче, а се чудиш на кой да угодиш. Това не е моята смърт. Категорично отказвам.
Преди годината, когато сме ходили на гробища по задушници, всички останали реват и се тръшкат. А аз, тати и седмодомието се хихикаме и разказваме вицове на мама.