В есенцията на преподаването, учителстването в широк смисъл, е заложена някаква мисия, призвание, идеал да споделяш, да надграждаш и даваш, да дадеш шанс да те надскочат. Това не е просто придобиване на професия, чиито мои изключителни способности ще си крия, за да не ме мине някой друг, да съм единствен и неповторим. Има други сфери за това. Като учител си длъжен да споделяш информацията, противното за мен е престъпно. Но преподавателите и те са хора и носят своите човешки качества, хора разни. Има всякакви, повечето злоупотребяват.
А иначе стремежът към титли не го отричам като нещо лошо. Дали ще се стремиш да бъдеш професор, сиреч топ специалист или ще бачкаш да станеш най-маститият адвокат, е едно и също. Титлата в образованието е наименование за хабилитация и е отражение на естествения ни стимул към самоактуализация и усъвършенстване. Така прогресира светът. Не само, че не е лошо, ами е задължително според мен да драпаш, докъдето имаш акъл. Лошото е, че и тази система е опорочена, но това не бива да отказва никого.
Колкото и да те влекат титлите, няма накъде да ходиш, ако не ти е заложено. Все едно преподавателят по математика да кърши китки срещу някой художник. Ами то си е призвание по натал.
Съгласна съм, че твърде много запълва голяма дупка, но то всеки има ями и пълни с нещо, а дипломите и титлите поне могат да ти донесат нещо добро и имат само положителен ефект. Тук няма твърде много. Има колкото повече, толкова повече.
