Поезия

[art7ess]

не знам как ги четете тея неща...

//Никола Петров е на снимката

[akruks]

Петър Апостолов

* * *

Е, как е? Късат се въжетата.
За някой – нерви.
А за други – струни.
Защото утре тайно, зад завесите,
нас ще ни съди всяка празна дума.

Защото истината е една –
натам по пътя към Голгота.
Категорична е като смъртта
и безкомпромисна – като живота.

А в страх от нечие проклятие
оттам се връща някой блуден син.
Не всеки има сила
                           за разпятие.
Пророци – много,
                           но Христос – един.

[a.l.e.n.a]

Аз имам сили само да си тръгна.
Но нямам сили да остана.
Не знам в какво съм се превърнала...
Дали е рано? Не е рано.
Напротив, малко закъснявам.
Изпуснах си сърцето някъде.
Забравих как се стига гарата
със най-отдалечаващите влакове.
Не мога, бързам, няма да се връщам.
Това сърце... не ми се търси.
И без това не съм си същата.
Задръж го и не ми го връщай.
Не ме изпращай, мога и сама.
Не помниш ли, ти ме научи.
Затваряй тая смотана врата.
И много бързо искам да заключиш.
Защото знам ли... глупавото ми сърце
ще вземе да ме дръпне да остана.
Но аз не мога. Вече не.
Обичам те. Изчезвам. Друго няма.

Caribiana

[a.l.e.n.a]

Тихо
В живота ти се втъках
Нишка по нишка,
Незабелязано,
Ала така,
Че ако поискат да ни разделят,
Трябва целия да те разнищят
Или с нож да ме отсекат...

Станка Пенчева


ТИ

Ти не си просто този,
Когото обичам –
То е толкова малко.
Аз те белязах
Със тежко отличие:
Да не бъдеш никога жалък,
Дори когато си победен;
Да знаеш това,
Което и аз не зная;
Да бъдеш по-умен от мен;
Да си втурваш в света
Като в голяма вода
И да го преплуваш до края;
Небето с плещи да удържиш,
Когато над мен се събаря,
И пак силата ти да не ми тежи –
Да си въздух,
Когато криле разтварям!
Нека някой ме мрази,
Нека други да ме лъже,
Нека ме предаде приятели –
Само ти,
Ти да си длъжен
Да си истински, като злато.
Със съвършенство аз те наказах,
Върху вярата си те разпънах...
Ти,
От мойта любов белязания,
Върви, без да се препънеш!

Станка Пенчева

[a.l.e.n.a]

Мама

Аз не зная как остаря. И за себе си пак
не мога да кажа – как изгубих цветове и смеха,
как пропаднах в очните орбити няма...
Под небето землиста полусветлина
ме краде в побелели зеници,
чанта с минало под портрет на жена,
и тефтери, и листчета вече безсмислени.
Щях да пиша за мама. И искам!!!
Как разточва...как пречиства боба и граха,
как обелва картофи и лук. Как наведена
над моята, над нашата къщна оправа
все натяква, че чакам. Подсмърча.
От лука е...и поглежда към чуждия филм –
в сериала се точат интриги измислени,
тя суфлира. И плаче. Котката спи,
до полата й топла от котешки принципи.
Мама! Все добра! И прощаваща...
Мама върви след Исус, вярна и вярваща!
Вечер сговарят се тихо в молитвата
(тя е цялата бяла – с бяла коса, с бяла риза,
най-серафична,
до легло с бяла завивка
и стената - самата изповед).
Сутрин изпържва мекици...
Ухае на меко тесто, на роса, на кафе...
После мляко с ориз.
...всичко ухае на мамините ръце.
Нейните грижи ме смаляват, смаляват:
чорапки с жартиерки, рокличка от бархет
и скрито желание да стана голяма
с гердан върху нейната рокля!
Мамо, маминке,
как не можах да стана голямата!
И тая изповед – нито напудрена,
нито изчеткана  като на другите,
простичка, като чувството ми към теб!

Тина, 2.015

[Рени]

На мен ми извадиха перата от крилата...А аз-летях !
Опитаха се ми затворят въздуха...А аз дишах !
Бях уплашена- не обичай...А аз обичах !
Опитаха се да ме лишат от паметта ми...Не забравих!
Казаха ми, болката е силна ... А аз търпях!
Не смеете ли да пощадите враговете си! А аз ги съжалих!
Отново ме събориха ... Но станах!
Казаха ми: няма да го намериш ... Но аз (го) видях!
Всеки ми казваше: не мечтай! ... И мечтая!
И дори ако светът се срине ... Ще започна от самото начало!

Интелект IQ

[Сафо]

Най-дългото лято отмина.
Всичко в което вярвах се срина.
Болката непосилна е,не е отшумяла.
Сърцето лека-полека се вкаменява.
Искрите в погледа угаснаха.
Някой е живял в заблуда,повече от ясно е.
Агония за устните е усмивката,
в ъгъла съм приклещена от най-близкия.
Ще ме обгърне с корени дървото,
ще извиси клони високо,
ще ми изсмуче кръвта,за да се разлисти,
след това ще му окапят листите
и спомените ще избледнеят........

[a.l.e.n.a]

Годините ме научиха

Да давам, без да очаквам,
Да обичам, без да се срамувам,
Да мечтая, без да се страхувам
Да желая, защото искам
Да отказвам, защото не искам
Да ставам, когато падна,
Да тичам, когато бързам
Да спра, когато съм уморена
Да плача без свян
Да се усмихвам без причина
Да си подарявам бягства
Да си позволявам завръщания
Да подарявам спомени
Да събирам моменти
Да изживявам всеки миг
Да рисувам бъдеще
Да не се опитвам
да прекроявам миналото
Да бъда това, което съм
и да се харесвам...

автор: benra

[a.l.e.n.a]

Усмихни се, любов

Тази странна любов, тази дълга любов и внезапна.
Първа капчица дъжд… Във врата… Под яката ми… Капна.
Предизвестие някакво… Иде буря… Далечният тътен…
Тази тайна любов… Без надежда… Без вятър попътен.
Връхлетя върху нас… Поумнели… Цинични… И грешни…
И ни шашна… Уби ни… Направи ни луди… И смешни…
Тази черна любов… Тази яростна и безобразна…
Тази сляпа любов… Тази дива любов… И омразна.
Не, не исках аз тази любов, тази приказка бяла…
И години… години… години… И няма раздяла…
Усмихни се, любов… Виж по устните кръв е избила.
Ах, от тази вампирска целувка оставам без сила.
Ах, от тази червена любов… И понякога синя.
И понякога жълта… И суха… като пясък в пустиня.
Тази мокра любов… Тази зимна… И кашлеща… Болна.
Тази само понякога… Никога, всъщност, доволна.
Тази ретро любов… Демодирана… В шлифер найлонов.
Тази сива любов… Над света… Над тигана тефлонов.
Във открито небе… И завряна във тайна бърлога…
Мимолетна и вечна любов…
Без която не мога.

Недялко Йорданов

[a.l.e.n.a]

Откраднати минути

Откраднах си минути тишина.
Без звуците си още по-красива.
Щом мъж обича някоя жена,
той прави всичко, за да е щастлива.

Сега не чувам нищо. Само ти
присъстваш в онемялата ми стая.
В ръцете ми – изчезнала почти –
на тихо те целувам най – накрая.

Попивам всеки полъх на парфюм
и всеки дъх от устните ти меки…
"Обичам те”, изказано на ум,
е истинско "обичам те” за всеки.

Откраднах си минути. Ти и аз.
В мълчание, което обладава.
Не се нуждае любовта от глас.
Достатъчно е да ни притежава.

Добромир Банев

[a.l.e.n.a]

Носете си новите дрехи, момчета!

Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем...
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим.

Не казвайте утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте утре ще бъдем честни!
Днес тихичко ще се проврем...
Носете си новите дрехи, момчета
Ходейки падаме, сънувайки мрем.

Не казвайте утре със вик на площада
ще кажа истината, после - на клада!
На клада, но утре, а днес потърпете.
Днес се налага да премълчим.
Носете си новите дрехи, момчета
Падаме, както ходим.
Умираме, както спим.

Стефан Цанев

[a.l.e.n.a]

Тя се съблича, излиза и свети,
и се разтваря във всички предмети.
Бавно отпива мастилото тъмно,
за да остане завинаги будна.
Ти я докосваш, а тя вече влиза
в най- плахата гънка на нощната риза.
Тя се съблича, гаси и се готви за сън,
в който остава за дълго отвън.

Магдалена Абаджиева


Нощта разлиства залеза
и впива поглед в неговите страници.
Прочита буквите пастелни,
разтегля плахите му граници.
А книгата остава тънка, все така
събрана само във едно двустишие:
нощта към залеза сведе глава
и той по нея цветовете си издиша...

Магдалена Абаджиева

[a.l.e.n.a]

[akruks]

Утрото е по-мъдро от вечерта

Когато дойде време, ще се мръкне
и слънцето ще слезе там, зад хребета-
без разлика от твоя пол и възраст,
напук на твойте планове за светло.

Ще бъде нощ. Е, може да е лунна,
но твоят ден ще легне зад гърба ти,
а колкото и да си смел и умен
ти трябва светлина, да видиш пътя.

Какъв е изходът? Молитви? Мантри?
Внушения от сорта: "светло", "чисто"?...
Но как ще върнеш слънцето обратно?
Доброто има нужда от почивка!

Не му пречи да спи сега! Не бързай,
ще се събуди, щом часът удари.
А утрото е сто пъти по - мъдро
от вечерта и всички тъмни твари.

автор Петя Божилова

[akruks]

    Книга

Разлиствам живота си

лист подир лист...

В тази книга сякаш е скрита,

тъжната сага за един малък войник,

влизал в битки за честност и истина.

Той е падал тежко ранен

на полето на бойната слава

и е бил унижаван,

до смърт уморен,

но не спирал да се надява,

че все някога ще дойде денят

и войната му малка ще свърши,

ще се върне най-после щастлив у дома

и правдата ще възкръсне.

Ех, войниче нима не разбра,

че войната ти нямаше смисъл,

че лъжата все така си владее света,

а пък ти си отдавна отписан.

Станка Парушева