Поезия

[akruks]

По една капка чай

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

М. Донева

[starinthenightsky]

Понеже ме докосна,
без да ме докоснеш.
Понеже те обикнах до душа.
Понеже искам твоите очи в ума си,
дори и да ме покосиш с тъга.
Понеже ми дари живот и сила,
преди дори да бъдеш тук.
Понеже думите не спряха да напират,
а целия ми свят мълчеше глух.
Понеже ме откри под ледена обвивка
и бавно ме стопи до нежност и копнеж.
Понеже сякаш няма земна сила
която може да те спре.
Понеже ангелските ти криле усещам
със полъха на вятъра по мен.
И знаеш как да ме закриляш,
защото също си ранен.
Понеже 'мъжкото момиче' днес
превърна се във нежна топлина.
И бях тъй дълго силна,
а днес съм крехка - до жена.
Понеже вярвам в чистата ти вяра
и тя ме кара да мечтая.
Понеже всяка твоя ласка
разказва ми безкрая...

Понеже искам да те будя сутрин
със нежни пръсти по гърба.
Понеже мога да съм силна,
когато имаш нужда от това.
Понеже всеки път ще те разсмивам,
когато ти е трудно и тъгуваш.
И искам аз да съм жената
с която да не се сбогуваш.
Понеже мога да преглътна тихо
гневът ти ,нощните въздишки.
И искам аз да те прегръщам силно,
когато трудно дишаш.
Понеже ще те карам да откриваш цветове
дори когато ти е черно пред очите.
И шумно ще се смея ,сякаш съм дете,
когато правиш поглед нетипичен.
Понеже ще те гледам със любов,
дори когато силно ти крещя.
И ще се връщам всеки път,
когато блъсна ти врата.
Понеже бавно ще те подлудявам,
когато искаш да ме имаш.
И тихо ще те наблюдавам,
когато във гърдите ми заспиваш.
Понеже те обикнах до припадък,
до сърцебиене и до тъга,

ще те помоля просто да останеш,
когато нямаш сили за това.

Ariadna

[Сафо]

Рунтавите черги-баба е тъкала,
сто години вече,сбират молци на тавана.
В селската ни къща
по гредите стари
дървояди твърди
правят дупки млади.
По доварите,бълхите висок скок тренират,
постижения велики,всеки ден постигат.
По просторите ръждиви,
смешни щипки чакат
с шарени парцали
пак да се закачат.
Бабичките,дето ми задаваха въпроси миналото лето-
гледат ме от стълба,някак си напето.
Охлювите голи митинги си правят в двора ни просторен-
трепетно се размножават.
Младичките ярки,вече са кокошки,
кършат сочни кълки,мислят си ,че щом са пости,
някой ще им прости.
Кучето дръгливо,стари кокали е свило,
мързи го да лае,лежи и си трае върху старо одеало-
май е онемяло!?
Свинете диви-прибраха картофите,
сигурно са ги садили,идиотите.
Лисицата тънка,вече е дебела,
за това заслуга,има петела.
Прилепите малки,са като совалки,
а пък сеновала,цяла крепост стана.
Гордият орел пак се е заел патици да наблюдава-
гордостта одавна май го е предала.
Милото ми село,толкова е диво,
далеч се е свило от всичко прогнило.