Поезия

[Lilla]

Спокойно, аз колко мои тъпи стихове съм споделяла  :57:

[trendy]

Ааа, отказах се.  Голяма глупост съм написала.  :57:

[Emma]

Тя си забрави облака в леглото. Набързо
се сбогува с мен и рече ми: Ще те забравя. Но
забрави облака в леглото. С копринена завивка го покрих
и казах: Не отлитай и не тръгвай с мен.
Тя тук при теб ще дойде.
(А пък птици сини, жълти
и червени пиеха вода от тоя облак всеки път, когато се поспре,
за да надникне иззад раменете й.)
Ще осъзнае, щом се върне вкъщи тя
без свитата от птици, че климатът се е сменил
покрай брега на раменете и превърнал се е в пара облакът,
и ще си спомни, че забравила е облака
в леглото ми, и ще се върне да си върне обичайното си
притежание на облака…
Злорадо се усмихнах.
А когато пъхнах се в леглото си, в метафората
да подремна, ме обля вода.

Махмуд Даруиш

[Reptil]

Навлизане в благоуханията

Потапям пръст в самия извор на живота
и влагата му ме миропомазва,
чертая върху устните си знак любовен;
благоухае кожата ти на тамян и амбра
и коленича за молитва пред свещените ти дебри:
от мъховете ти дъхти на кориандър,
мирише твоят дъжд на стръкове солено-кисели,
и белотата ти разпръсква аромат на мента, дива мащерка и лавандула.
От прасковата капе мед върху смокинята разрязана.
Ти тръпнеш в тласъци родилни
и виеш се, докато чудотворството приемаш,
а по челото ти роса сандалова избива.
И спира да кръжи Земята,
когато светлинка проблесне от рубин.

— Хенри Зугайб

[Emma]

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите -
в родния ми град?
 
Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна -
къщиците и градинките, и добитъка на хората -
в родния ми град?
 
Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" -
в избите студени, каменни, завещани от дедите ни -
в родния ми град?
 
Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната -
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -
мене как ще спреш?

Елисавета Багряна

[Скорпионче]

"Не ме търси сред другите жени!
(Тълпата поначало ме отблъсква.)
Аз винаги съм някъде встрани –
различна, независима и дръзка.
Не мога да се впиша в общество
от сладки захаросани девойки.
Сред тях изглеждам странно същество,
попаднало в графа – дефектни бройки.
Не ми понася стадният модел –
да върша нещо без да влагам мисъл.
Създадена съм с по-различна цел –
да давам пример Бог ме е орисал.
Над пошлост и поквара да летя
и вярата в доброто да възвръщам.
На страх, двуличност, фалш и суета –
вратата безпардонно да затръшвам.
Не ме търси в еднаквите лица!
На моето с големи букви пише –
достойнство, чест, любов и свобода.
Докато съм Жена. Докато дишам." –

"Докато дишам" – Васка Мадарова

[Скорпионче]

Дамян Дамянов

Спи сърцето в каменна обвивка,
Буря тътне, стапя ме тъга.
Донеси ми твоята усмивка,
за да свърши бурята с дъга!

[Emma]

Нека вятърът мисли за нас.
Бели чайки в простора да носи.
А с лъчите на слънчев екстаз
ние с тебе ще шляпаме боси.

Край брега на доброто море
ще събираме чувства и миди.
От вълните една ще се спре -
любопитна докрай да ни види.

Ще е синьо - до нежен сапфир.
Водни пръски сред нас ще танцуват.
А в безбрежния светъл ефир -
мъдри облаци тихо ще плуват.

Нека вятърът мисли за нас
и със топла любов ни повее.
Дъх във полъх. Усмивка без глас.
И денят, който дълго се смее.

Ясен Ведрин

[Emma]

Азалия


Когато ти омръзне да ме гледаш
и си тръгнеш,
безмълвно и красиво ще те изпратя.

Ще посипя пътя,
по който вървиш
с азалии
от планината...

Като вървиш,
да ги настъпваш леко
и да отминаваш.

Когато ти омръзне да ме гледаш
и си тръгнеш,
и да умирам,
няма да заплача.

Ким Со-Уол

[Satin]

КЪМ КЪЩИ

От морето дойдох - и очите ми още са пълни
със смокини и сол и седефени риби из тях:
като риба живях и по палуби сини осъмвах,
ала всичко забравих - забравих дори, че живях!

Помня сушата само и своето каменно тяло,
изпълзяло от мрака под ниската лунна пета,
планините от въздух и бялата птица, запяла
над човека, от който за пръв път поисках вода.

Беше привечер пак и беряха момичета тръни
и се кичеха с тях, а на мен ми се стори за миг,
че прилича светът на отдавна пресъхнало дъно
и че вече познавам отнякъде тия земи,

а по тия треви и по тия скали съм се лутал
и съм чакал нощта да ме вземе отново назад.
И пристъпих назад - и дочух тишината нечута.
И прекрачих напред - и ме лизна бездънният хлад.

И морето нахлу! То потече през мен като лава,
разлюля ме високо над своята звездна вълна
и ме смаза в прахта... И видях тъмнината тогава
как се пълни отгоре ми с огън и кръв като нар,

как небето среднощно прозорците свои разтваря
и земята гори под крилатите наши пети...

И отупах прахта, и прекрачих напред към безкрая -
тази къща залостена с толкова много врати.

Георги Борисов

[Lilla]

Крепости

Не смеем да се срещаме.
Не смеем да се гледаме.
Не смеем да си проговорим.

Потеглят ни внезапно стъпките,
но недостигнали, замръзват.
Насочват се зениците,
ала светкавично се отклоняват.
Запалят се в сърцето думи,
но стигнали до устните,
изгасват.

Сами сме крепостни стени издигнали,
от минали,
неанулирани години,
от любовта,
от загубата,
от живота
и съдбата
на скъпи,
на любими хора.
Стени непоклатими.

А в тайните води на мисълта
ръцете ни,
като на тънещи,
се дирят
и отмаляват,
с крайчеца на пръстите
да се докоснат.

Но устните мълчат.
Мълчат - да не излъжат.

И всеки в крепостта си
се затваря.

Елисавета Багряна

[a.l.e.n.a]

Разбирай ме добре: сега не мога
пред тебе на колени сам да падна,
на тебе да предложа своя огън,
а в моята душа да бъде хладно.

Да те разплача - и да съм спокоен,
да те въздигна - и да те погазя.
Така жестоко искам да си моя.
Дори от обич мога да те мразя.

Евтим Евтимов

[a.l.e.n.a]

СИЛНИТЕ

Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад.
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
от небесата дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
и доживотната завист,
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи,
прави ги по-всемогъщи.
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.

Веселина Атанасова

[a.l.e.n.a]

Ние, лъвиците

Ние, устатите,
ние, мръсниците,
с нокти на лапите,
с ръб на езиците,
кърваво-нежните,
влюбено-силните,
с белег над веждата,
хапем и милваме.
Вид на изчезване,
вечно отричани,
трудни за следване
и за обичане,
но любовта ни е
най-невъзможната –
зло заклинание,
огън под кожата!
И ще ви сгрее
право в душиците,
както умеят
само лъвиците!

Ники Комедвенска

[a.l.e.n.a]

Голямото сбогуване приключи.
Не съм по- малка, нито ти порасна.
Добре ще е след мене да заключиш.
Едва ли ще се върна. (Но помага.)
Добре ще е след мен да се напиеш.
(Аз трезви философи не познавам.)
Навярно самотата ще откриеш.
Не е като смъртта. (Но пак помага.)
Добре ще е да ми простиш. Отчасти.
(За повече не смея да мечтая.)
Не можех да се споделя на части.
Сбогувам се, за да остана цяла.

Мария Лалева