Не обичам, как’Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама има едни жени, като Тана Папучкина, като разчекнат едни уста — като ханджийска порта! Онзи ден, както си седя у дома и наплитам пета на чорапа на наш Груя, гледам я през прозореца, тин-тин-тин, зачупила кръст, накокошинила се с кожи, с плетена чанта с мотив в ръка, и право у доктора влиза. Женена жена ма, сестро, да си седне в къщи и да си гледа работата, а то — фитнало се и не оставя човека на мира! Година и половина я гледам, все зъби поправя. Какви бяха тия зъби, какво беше туй чудо! И по небцето й да бяха никнали, и все с дупки да бяха, пак досега щяха да се поправят. Развали къщата на човека, кучката му с кучка! Гледам булката му, горката — охка, пъшка, караха се, биха се, — па и тя почна май да си покръшнува: все напудрена, я гледам, излиза и шапката й настрана малко килната, като фантазия.
Не ми е работа, как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. Ама и за него се чува, че не било стока. От два месеца било без работа и все един подофицер, уж от тяхното село, се мъкнел с него. Остава ли ми време, сестро, от пуста работа да разуча отде е, откъде е и дали не е някой модерен братовчед! Пък и работа ли ми е да се меся в хорските маскарлъци! Човек да си гледа къщата, да му е ошетано, преметено и подредено навред, че вчера ходих у Бона Бозаджийкина за квас — пази боже! Нощвите им, как’Сийке, от две години неизстъргани, месалите им загорели от тесто и хвърлени в едно кьоше и отгоре им котката спи. Грехота и срамота! Два пъти в годината си андулира косите и обувки с лачени бомбета носи, а в къщата им — сякаш вторничен ден след пазар. Ама тяхна работа е пак, да ти кажа. Да правят, каквото си щат. Наш Груйо тъй дума: „Във всяка къща — и наредба, всяка коза — за свой крак. Кой както иска, тъй да я кара!“ Я Колчеви пък, никога не си дигат завивките от леглата. Както се измъкнат сутрин, тъй им седят креватите цял ден. Рекох веднъж на госпожата, а тя: „Нарочно — кай — ги оставяме, та да се проветряват.“ Пък то, че я мързи да ги подреди, мързи я, ама защо лъже хората! В една къща, дето пипа работна жена, то си личи. И спалнята им неразтребена, и във всекидневната им на миндера има една възглавница разпрана, и иглинарникът им виси накриво, а пък кърпата им за лице — сякаш цигани са се бърсали с нея!
Ооох, каквото, каквото — тяхна работа! Да си мълчи човек и да не се смразява с хората — тъй си зная аз, и кой какво е правил — той да си отговаря, ами я да ставам да си вървя, че оставих малката да пържи лук в къщи: ще вземе да го прегори, че ще замирише, като кога минаваш край Парапанкини. Нали пустата им къща е на кьоше! Тя каква е къща, ама прозорци има и надолу да гледат, и нагоре по улицата. На единия постоянно е майката, а на другия — дъщеря й и не пропускат човек да мине, докато не разчовъркат целия му род. И все на изгоряла манджа мирише покрай тях. Дърта жена мари, сестро, а тръгнала по ума на дъщеря си! Все тоя инженер я бил искал, онзи съдия бил питал — чунким хората са полудели цял живот изгорели манджи да ядат! То да не излезе като Деша Коликучкова? Искали я, молили я, щели да я крадат, а и до ден днешен си стои в къщи смутена и сбръчкана, та и Еньо Кантонеринът й се назлъндисва вече. Пък и той какво ли търси? Чунким не помня, като го роди майка му четири месеца по-напред и какъв байрак развяваше на времето из долната махала!…
Снощи по тъмно, като събирах прането из двора, и — тупуррр — събори се нещо през две-три къщи от нас. Тръснах ризите на дърветата, хукнах се и — какво мислиш? На Пена Цанковичина, вдовицата, на дувара, от лява страна до портата — три керемиди съборени. Тъмно беше и не можах хубаво да разгледам, та сутринта рано още ходих и три мъжки стъпки с гумени токове намерих около мястото. Попитах нея каква беше тая тупурдия снощи, а тя: „Котарак — кай, — госпожа, котарак прескочил дувара и съборил керемиди…“ Мари аз го зная тоя котарак, дето си има и котка, и две котенца в къщи и дето работи във финансовото, ама не обичам да ги разправям!
От друга страна, яд ме е пък, че все на светица се прави, все на черкова ходи и надолу гледа. Ама наш Груйо знаеш ли за такива как дума: „Който гледа надолу — мисли за голо!“ И права приказка е тя, ами не ми трябва да ги разправям! Чунким у дома всичко е потекло по вода, та из чужди къщи ще ровим! Една снаха си доведохме, как’Сийке, господ да те пази до девета рода! Откак се е омъжила, все болна, все чамава. Злъчката й била пукната, стомахът и бил нервен, уж все диета пази, пък на втория ден на Коледа половината рибица от прасето оплюскала, дордето бях на гости! То добре, че като походвам тук-таме, та ме гощават хората, инак де можем надви с ядене в къщи! Не остави ни сладко, сестро, ни захар, ни саздърма! Мислех си, като е на диета, поне туршията няма да бута, а то, га погледнах в голямата делва — тук-там плува някое камбе!
Думах му на наш Пройка: слушай мене бре, майка, аз да ти избера момиче, че ги познавам всичките в града и околията. Какво му не думах! Дигна си един ден дърмите, че чак от Габрово я довлече. Хората и котка си не вземат от Габрово, а той жена домъкна! Малоумен излезе наш Пройко, на баща си се метнал. Не попитва, да се посъветва, да погледне чуждите къщи и наредби, ама тъй, урбулешката! Малко ли съм му думала: да иде у попадиини, да дойде у вас, че да види какво се казва наредба и фамилия! Я бат’Боньо, умен човек излезе, дето се ожени за тебе. Малко ти били редки зъбите и си понакуцнуваш, ама няма да маршируваш из кухнята я! Гледаш си къщата хубавичко и децата ти подредени, и бат’Боньо всяка събота с прана риза, а то у нас — разхвърляно, мръсно, една галимация!… Да започна да ти разправям, как’Сийке!… Ами не ми е по характера…
Не съм от тях!…
Чудомир
