"– Тъгата, чедо, живее в очите на людете. Пълни ги с едни хе такива сълзи – същи езера ги сторва, аха да прелеят! Ама не преливат, чедо. Колкото по-дълбока е мъката, толкоз по-дълбоко потъва у душата на човека. И се не излива. Навътре дави и свят я не вижда. Щото никой не гледа по очите, ами у крака си – да се не спъне. А се е спънал! Спънал се одавна у липсата си на човещинка! Щото и звяра те гледа в очите, ама не и човек у човека да надникне! Гаче огън ще го изгори, ако рачи да пипне туй, що мъчи другия. А не е всякога тъй… Не е. Тъгата, чедо, се минува кога чужда ръка на рамо усетиш и някой ти чуе приказката. Кога добро ти стори и от комата си ти отчупи, па като ти напълни търбуха и душа ти пълни!
Разказаната беда е половин беда. Чутата болка по не боли. Ама да чуеш, първо тряба да видиш.
Чувай какво ти думам, да се научиш. Хората всякога в очите да гледаш! Там и мъката, и истината дом си сторват. И обичта. По очите всичко мож позна и по тях никога не мож сбърка що на врата ти иде да похлопа."
Валентина Йоргова, ” Гласове в тихото”
