И аз съм съгласна с Вещичка, че щастието е състояние на духа, а не моментно изживяване. Това, не означава, че нонстоп си бъкан с еднрофини и допамини от мозъка си и не можеш да спреш да се хилиш като морков до момента, в който прежевременно не умреш от това. Означава просто, че сутрин като се събудиш се будиш с 10% по-висока доза на тези хормони от другите, поне и че си много по-склонен да реагираш с още по-големи дози на някакви събития през деня. Това според мен е щастието от биологична гледна точка. :012: Щастието е въпрос на гледна точка, можем или да се радвме, или да тъжим за нещо, въпроса е на кое се фокусираме, аз избирам да се радвам, отколкото да тъжа. Целият свят е една магия, така че винаги има на какво да се зарадва човек.
Дълго време си мислех, че човек може да е щастлив само тогава, когато задоволи потребностите си. Не проработи - и не работи, защото в цел духовното ни развитие, потребностите ни не са толкова лесни за докопване и задоволяване - намирането на подходящия начин да се съчетаят е нещо, което правим цял живот. Така, че кога да бъда щастлива? Когато се въртя в гроба ли? :012: Тази гледна точка изостря тревожността, егоцентричността, параноята у всеки един човек, който си мисли, че всичко е няквко състезание, където със зъби и нокти се бориш срещу другите за някакви ограничени ресурси и трябва да ги елиминираш, за да не вземат това, което ти се полага.
Проявява се и тоя тревожен перфекционизъм, който обсъждате.
Другата гледна точка е, че сме доволни, че сме щастливи, по-съм склонна това да приема. Въпреки, че задоволството вече е малко по-друга история. Задоволство без щастие не може да има. Човек не може правилно да реализира напълно потенциала си докато гние в емоционалния си боклук от горния пример. Когато не можеш да реализираш потенциала си, си обезоръжен да задоволиш потребностите си. Талантите са ни дадени, за да ни служат и са точно дадени за конкретни работи, все пак. Относно перфекционизма, не мисля, че толкова пречи на доволството - и аз съм в много отношения перфекционист, но някак умерен, тъй като имам достатъчно голяма толерантност към себе си, да разбера, че това не се постига отведнъж, а е въпрос на опит и на практика, което включва и грешки. Да, на всяка грешка вкисвам доста сериозно, но живота след това си продължава. Ако не бях перфекционист, просто ми е такава природата, че вероятно щях да бъда търтей. Защото съм мързел по природа и нямаше да си надигна и малкото пръстче, ако не търсих някакви идеални съотношения, не гонех идеални знания и т.н. :012:
