Така е, Лили. Просто някои души много трудно излизат от телата...
Ако преживея втори кошмар като с мама, ще се гътна болна, убедена съм. То тогава беше голям психически напън, физически, всякакъв. Това ми докара голяма травма, още ме пробожда сърцето като си припомня.
Поне бабета не се е мъчила така, отишла си е по-спокойно, на фона на смъртта на майка ми, направо е било лекичко. Но аз се бях отстранила предварително, тези неща ги пропуснах поради страх да не се повтори онзи кошмар.
Не ми е проблем в осъзнаването, че всички умираме. А самата смърт като фактор е ужасяваща, ако е агонизираща, особено с дни... Това може спокойно да те докара до лудост.
Защото това, което ние изживяхме, трябваше да ни се спести. Да я поеме болница, те си им разбират на умиращите. А те от болницата се опитаха да се измъкнат от тази отговорност - голям зор да я изпишат. Моя приятелка лекарка тогава се чудеше как да ми помогне. В цяла България имало 1 или 2 отделения за такива случаи. Едното било с 20 легла. Е.... Що за простащина?! И не само, че имало 20 легла, а имало и срок. Демек, да си направиш сметката кога ще умираш, че след определени дни трябва или да си умрял, или да те изпишат.
Аз така се потресох тогава на цялата идиотия, че предпочетох да не разкарваме майка ми като маймуна, а да си отиде сред нас. Въпреки огромния психически товар.
