МАГИЯТА И СТАРИЯТ ЗАКОН
"...Ей туй правят врачките и гледането. Изкривяват ти ума. Като ти кажат какво иде, почваш да го чакаш. И от чакането се изкривява и пътят. Почваш да правиш други стъпки, в друга посока. Не е добро туй, пречи!
– А не може ли да помага?
– Не! Всеки има урок за учене, Райно. Човекът сам требе да избере дали да учи, или не. Катастрофата пак е урок. И болестта. И бездетието. Нещо имаш да свършиш, нещо требе да се препати, да си мине по пътя. Като ти гледат и ти кажат кога иде бедата, само ще те побъркат. Умът ти ще се залута да дири начин да избяга и сам ще се оплете.
– Чакай малко! А Ванга? На толкова много хора е помогнала. Видяла е в бъдещето им, казала им е едни неща, лекувала е хора, даже такива бездетни... И тя ли е вършила грях?
Магда се облегна назад и затвори очи. Мълчанието стори място на тиктакането. Проточи се, попровлачи крак, препъна се, пък приседна.
– Вангелия плати дан... тежък дан... – се търколиха думите из мълчанието.
– Познавала ли си я?
– Бяхме млади...много отдавна... Голяма дарба имаше тя и скъпо плати за нея... сама избра.
– Кое?
– Да вижда в бъдното на хората и да им го казва. Плати с очите си. Това е старият закон. Има неща, дето струват скъпо. Ако речеш да помагаш на хората, въпреки тях, плащаш! Туй само Господ може да го прави. Затуй Господ си взима дан.
– Какво значи: „Въпреки тях”? Нали и ти правиш наричане на бездетни? Не е ли същото?
– Помниш ли думите, дето ги редяхме трите на яловата, на Виолета?
– Помня! „Ако си научила ученето си, рожбата ти да те познае и да слезе!” Всичко помня! Записала съм го! – Магда пак замълча. Тиктакането и куките на Времето се напреварваха в главата на Райна. Едно налице, едно наопаки... тик-так, тик-так...
– Ако си научила... това ли е? – продума Райна. – Ако си научила?
– Вангелия не искаше от тях да учат! Направо ги спасяваше. Правеше кукли на бездетните, въпреки че имаха да учат. Даваше име на нероденото, за да го викне... – гласът на Магда секна. – Избираше поне да са добри хора... добри по нейния аршин... и ги спасяваше. Един ден ù рекох, че не може тъй, че е против закона...
– Кой закон?
– Старият... За да вземеш – даваш. Ако си отиде нещо – друго идва. Ако дойде ново – нещо требе да му стори място. Ако някой няма, не е дал достатъчно. Спречкахме се. ” Магдо, толкоз мъка има по тоя свят!” - викаше Вангя: ” Поне нещо от нея ке махна...” Пък аз ù думах, че мъката иде от хората, че хората не требе да се спасяват, требе да се поправят, па да си отиде и мъката им. Че тъй всичко отива на вятъра, пък те все по-лоши стават... Повече не я видях. Само насън... но си беше вече отишла. Дано да е в Светлото!..."
из "Стопанката на Господ"
