Двамата ми най-близки приятели в продължение на повече от10 години са мъже. Тоест, познаваме се от 15-16 годишни. И с двамата не съм имала никакъв, ама никакъв контакт извън приятелския. С единия сме по-близки, спал е вкъщи, гушкаме се, дори на майтап ме плесва по дупето, но толкова сме свикнали един с друг че нито аз, нито той го възприемаме по "онзи" начин. С него и за сексуалните си подвизи споделяме. Няма да преувелича, ако кажа, че ми е като брат.
На двамата съм разчитала повече, отколкото на гаджетата си. Много ги обичам, винаги са подхождали към мен чисто, откровено, без подтекст. Благодарна съм и се чувствам сигурна, защото имам такива приятели. Казвали сме си много тежки неща и много сме се променяли един друг - по това се отличават особените и силни връзки.
Такива отношения с жена не съм имала. До скоро си мислех, че имам. Жените не могат да бъдат приятелки с мен. Не ми понасят кривите им погледи. Пък и на мен в мъжка компания ми е далеч по-приятно и забавно.
Мъжете не ме заливат с негативни емоции и не ми се сърдят, защото съм с по-дълга коса или щото пак съм си купила нова рокля
Май Белучи го беше казала - могат да ти простят за ума, дори за таланта, но никога за красотата. Пък ако си и в повечко самоуверена и не се преструваш на скромна...край, гориш.
Накратко, не само, че има приятелство между мъж и жена, а и то е най-чистото.
