На мен Бог, Съдбата не ми спестява такива неща.
След мама имах такава травма, че ми трябваше цяла година, за да включа в друг режим. За тази травма си знаех предимно аз. Близките ми се досещаха, но могат ли нещо да направят, когато мълча като пукел. Моя приятелка казва, че е необходимост при поставяне на някоя кофти диагноза на близък човек, да има психолог да разговаря с близките.
То и при такива агонизиращи смъртни ситуации е необходимост. Но по български тертип - мога и сам. Дали е простотия, дали е незнание, закостенялост или убеденост, че сам ще си помогнеш по-добре...
Всички сме си самоспихолози и се самолекуваме. Пък психиката е фина история, съмнявам се да имаме нужните знания, за да боравим с нея. То и заради това толкоз сме се самоизлекували, все нещо понакуцва. Някой ден нещата водят до диагноза. :57: :85: