Човек, ако е пред умирачка и няма друг избор, може и да не спази някоя принципна позиция. При форсмажорни обстоятелства можем да свършим нещо, което по принцип не ни е много присъщо.
В тази връзка се сетих за думите на една приятелка, които ме трогнаха дълбоко. Бяхме подхванали съвсем друга тема на разговор - за прошката, за нежеланието да простиш и за това как с никакви дарове и жестове човек не може да ти компенсира впоследствие това, от което те е лишил в труден за теб момент.
Та тя ми каза следното: "За рождения ми ден родителите ми дадоха голяма сума пари, а аз дори не изпитвах желание да ги харча, сложих ги в банката - нека са "пари за здраве". Преди 20 години, когато бях студентка в София, без никаква подкрепа и издръжка от тяхна страна и постоянно ходех гладна, понякога ми идваше да разбия витрината на някой магазин и да си открадна хляб, за да се нахраня... Сега с тия пари сякаш искат да им се "опрости" онова отношение, но никой и с нищо не може да ми компенсира онези години, споменът остава завинаги".
Сега тази жена е полицейски служител, а навремето от глад й е минавало през главата да си открадне отнякъде хляб.