Отдавна не бях писала, покрай тригона на Луна с Венера пак нещо плахо се пробуди, но вече не ми се получава гладко римата. По-скоро проза с лек поетичен уклон.
Падаща Звезда
И в тишината на безкрайното поле,
където слънце не изгрява,
луната къпе се в пясъка
на бляновете разпилени
с ветровете на забвението,
аз търся моето изгубено море,
в което самотата ти потъва
и съзрява,
захранвана от фалша, неоновите
светлини и блясъка,
обагрена от спомени забравени,
но още жадни, живи и пулсиращи,
прегърнали безвремието
на твоите безкрайно дълги нощи,
в които скитаща душа да види
изгрева в края на бездънна пропаст
се надява...
И спъвайки се,
вижда падаща звезда.