Преди бях непоправим мечтател, признавам, и няма как да не съм - с толкова силна Луна и Нептун в картата.
Возейки се в градския транспорт, потъвах във въображаем свят, все си мечтаех за нещо, все не бях "тук"...
Мечтите започнаха да избледняват и да се обезличават една след друга след сатурновото заръщане, когато се наложи да осъзная, че не мога повече да гоня химери, а че се налага да правя това, което е нужно, което се иска от мен с оглед на някои обстоятелства. И в един момент поради липса на по-добри варианти се задоволяваме с наличните възможности, ако говорим за целеполагане - на принципа "всеки според чергата си" (отново Сатурн, мамка му
). Именно тук съзирам голямо разминаване с твърдението, че "човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му". Еми аз за много работи мога да си мечтая, за да се чувствам голям човек
, но каква е гаранцията, че те някога ще се сбъднат?
Но в интерес на истината, когато ми се отнеха мечтите една след друга, сякаш някаква искра изгасна в мен, оттогава живея с усещане за пустота.