МАСКИ
Владимир Висоцки
Пред огледалото смехът ми див
ехти, накриво то ме отразява:
със кука-нос, ухилен до уши,
във венециански карнавал играя!
Но свива се кръгът около мен
и хващат ме, увличат ме в играта.
Така, така... Едва усещам, че
лицето ми за тях е вече маска.
Фишеци и конфети... Чувствам как
мен с укор гледат ме от всяка маска.
Подвикват ми, че пак не съм във такт,
настъпвам си партньора по краката.
Какво да сторя – бягство презглава?
Да вляза ли със тях във веселбата?...
Дано под маските на зверове
все пак с черти човешки са лицата.
С перуки, с маски – всички до един,
кой приказен, а кой – литературен...
Съседът ми отляво – Арлекин,
друг е палач, а трети – просто глупав.
Един се постарал да стане бял,
друг скрива си лицето от известност,
а някой е безсилен, цял скован,
от маска да си различи лицето.
Аз с кикот встъпвам в този хоровод,
но пак със тях се чувствам неспокоен:
ако на някой на палач глава
му се хареса и забрави кой е?
Завинаги печален Арлекин
ако остане, влюбен в своя образ?
Глупакът пък глупашкия си вид
на своето лице, ако забрави?
Вървя след маските, но вече знам,
че не желая те да се разкриват.
Какво, ако паднат маските, а там –
полулицата или те самите?...
Кое добро е как да разбера,
лицата честни как ли да открия?
... Като научихме с маски игра,
в камък лицето си да не разбием...
Но тайната на маските разбрах,
уверен съм в перфектния анализ:
на равнодушието маската при тях
защита е от плюнки и шамари.
© Елена Желева Всички права запазени
