На командно дишане
Ремарк е написал: "Човешкият живот е твърде дълъг за една любов. Просто твърде дълъг." А на нас, човеците, не ни се иска да е така. Толкова е човешко и толкова ужасно страшно е, че искаме да се притежаваме. И че продължаваме да искаме да се притежаваме дори след любовта. Имитирайки я, за да се самоубедим, че имаме право да я оставим на командно дишане. В името на връзката. Но не и в името на любовта. И тогава почваме да мерим връзките си в минало. И да си вменяваме дълг към даденото, направеното. От себе си към другия, от другия към нас. И започваме да мерим връзките във време - другата ни велика заблуда. Щом съм бил/а толкова дълго с някого, значи е ТОЙ/ТЯ. Не винаги количеството е белег за качество. Особено за човешките отношения. Затънали в мерки и теглилки дори не подозираме, че следващата ни крачка е търговията. Първо с нас самите, после с другия, когото не искаме да пуснем. Или да напуснем. Поради дълг, вина, навик, страх. Без значение. И си спомних филма "Войната на семейство Роуз" и големия цитат от този филм - "Единият, който можеше да си тръгне, но не искаше и другият, който искаше да си тръгне, но не можеше."
Ей така се убиваме.
Мария Лалева
Неизпратени писма до Теб
-Казах на сина ти, че скалите са като мъж, уморен от себе си мъж... А мъжете се уморяват най-много от сенките на жени, които не могат да забравят. Най-много ми тежат сенките, от които не съм поискал прошка.
Мария Лалева, "Живот в скалите"