Наскоро прочетох интересна мисъл, не помня на кой автор: "Приятел не е този, които идва при теб, когато му е зле, а който идва при теб, когато на теб ти е зле". Тук според мен трябва да има някакъв баланс, а иначе бавачка не си търся да ми бърше сополите, нито искам аз да съм такава, макар че често ме ползват по предназначение (когато имат проблеми). Но истинският приятел не е този, който ще ти се обажда и ще казва "Имам проблем, нека го решаваме заедно", а който, когато има проблем, да се обади и да те пита "Как си?".
С една "приятелка" именно затова прекъснахме отношения - всеки ден искаше да й бърша сополите и си мислеше, че съм и длъжна. Истината е, че аз издържах 4 (!!!) години на този терор, който беше всеки ден. Тя нищо не правеше да си подобри ситуацията - давах й сигурно 58349580385934850 идеи но никоя от тях не беше по-добра от това да седи на същото място и да мрънка, да мрънка, да мрънка да реве да реве и така до безкрай. Заради един проблем си повлече целия живот към по-лошото развитие, имаше много таланти в много насоки, просто ги пропиля. Надявах се да се промени. Но имаме една обща позната, с която сравнително често се чувам, та тя ми каза, че нещата са все същите при нея - но и не се учудвам, то по друг начин не могат да бъдат. Осъждаше ми даже методите на емоционален отговор - защото просто аз не съм човекът, който ще седне с една кърпичка да бърше нечии сополи, това не е в моя стил - аз потупвам по рамото, давам съвет и окуражавам. Тя явно е очаквала от мен да затъна в евтиния й сантимент, но не стана. Иначе когато имах аз проблем, не беше най-важното на света. Прегръдка или ред скайповски мечки в зависимост от начина на комуникация би трябвало да са ми достатъчни, за какво ми е повече :012: Успокоявам хората, когато не се цупят всеки ден и знам, че са направили всичко възможно, което са могли, което им е дошло на ум, та наистина си заслужават успокоението.
Това не е ли стъпка към това човек да стане саможив? 
Саможив е да не обичаш да общуваш с другите, стъпка е към това, да. Да не влагаш нещо положително в това понятие? Предполагам друго имаш предвид - човек сам да може да оцелее, да се справя сам. И да човек трябва да може да оцелее сам, да не се притеснява от самотата и в повечето време да се справя сам, обаче ако не отдаваш и приемаш енергии от другите, ти ставаш една затворена система - настъпва адската скука, липсва всякаква еволюция в живота, защото ти си изключен от оборота на енергията. Това не трябва да се случва - най-голямата смелост и щедост според мен е веднъж след като си намерил вътрешният си баланс, да го рискуваш като протегнеш ръка навън, защото това е част от живота. Да не говорим, че колкото и да си добър в нещо, не си добър във всичко и често имаш нужда някой да ти помогне - ако нямаш към кого да се обърнеш, цели части от живота си остават изолирани за теб, вместо да ги изследваш.
Иначе да, приятелството е любов и то една от най-висшите й форми. Да обичаш някой просто защото се радваш, че той е тук и съществува, а не защото си прекарал 9580348034 години от съществуването си с него, ето там е разковничето, означава, че душата вече е готова да твори в полза на по-глобалното, а не само за семейната единица.
Последно, според мен да кажа, че всеки получава това, което очаква и това, което е готов да даде. Така че ако очаквате някой, който ще бъде просто човек, с който взаино ще си правите услуги и сте си удобни, да това срещате и получавате. Аз лично си имам Юпитер в 11 дом и по отношение на приятелите и на търсенето на приятелство не мога да подходя по друг начин, освен със щедрост и отворено сърце. Дори и да съм изживяла някакви предателства, това не означава, че не продължавам да съм по същия начин, просто защото хората не могат да ме ограбят с това, което давам, техен проблем е, ако не го оценяват. :012:
