Хепи, мама може би ти казва, че е време да я пуснеш да си върви по пътя. И ти да освободиш сърцето си от тревогите.
За мен не е случайо, че си загубила точно това. Защото си се вкопчила здраво в идеята за мама и годината от смъртта й. И ето, идва нещо, което ти казва - скъсай нишката. Ако не искаш доброволно, ще е силом. Разделя те с нещата, които те задържат. Задържат и нея.
Опрости се някак, не изпитвай вина! Не си виновна за нищо.
Скоро четох нещо интересно и много исках да ти го споделя. Точно на теб. Но малко ми беше неловко. Но сега пък аз виждам, че трябва да приема за знак споделеното от теб.
- Знаеш ли, в едни български села има едни баби, дето не палят свещ за мъртъв човек. Те смятат, че душата му е на път да си отиде у дома, в Бога. Ти вярваш ли в това?
- Да, но защо не палят свещ?
- Защото вярват, че всяка запълнена с болка свещ и всяка сълза от мъка дръпват душата обратно. Дълго време нишката, която свързва душата със земята продължава да я има. И всеки път, когато близък човек на земята заплаче, неговата душа дръпва душата на починалия обратно за нишката. И тя тъкмо е извървяла един път, към светлината и трябва да направи няколко крачки назад. А не случайно умрелият се нарича "починал", той си отива, за да си почине от земния път. Знаеш ли, че смъртта някога се е празнувала като най-голям празник? Тогава душата си отива у дома! И са я изпращали с музика и голяма софра, и почести. Не му разваляй на баща си празника, Мира!
- А той... ще се грижи ли за мен... от там... на където е тръгнал?
- Винаги! А ти не му изпращай мъката си, а радостта си! Грижи се и ти за него!
- Ще се грижа. А когато нишката... се скъса... кога се къса тя?
- Когато си готова, мила моя. Сама ще разбереш. И тя не се къса сама, а ще я пуснеш ти.
Та така... Аз не ходя на гроба на майка си. Не съм ходила от годината от смъртта й. А минавам покрай гробища по няколко пъти в седмицата. Е, не мога да се пречупя и това си е. Там няма мама. Има едно тяло, което не е мама и навярно вече е станало част от земята, помогнало е на разни твари да са живи. Което намирам за много хубаво.
До 1 година от смъртта й ми беше много трудно. Болезнено. Преживявах. И много виновна се чувствах. За всичко. За пропуснатите мигове, за незнанието, че е болна от рак, за обвиненията, че не полага грижи да се възстанови от инсулта. За неразбирането.
В главата често беше тя. Върша си някаква моя работа, а в дълбокото едни такива нотки и спомени за мама.
Сега не ми е гузно, че не си я спомням. И не страдам. Ами не страдам. Какво да направя?! От време на време се подсещам. Но като нещо странно. Казвам на баща ми, че толкова вече свикнах, че я няма, че чак ми е странно, ако правим нещо и го правим сякаш цял живот е било така, без нея.
Дали сме се пуснали? Сигурно. Последно я сънувах около годината сигурно, нямам спомен. Но ми каза, че скоро няма да се появи, да не се тревожа, добре е. Но ще отиде на дълъг път, има си своите нови задачки и няма да може да идва при мен.
А на годината от смъртта й явно пуснах нишката. Все едно с нож ме отряза някой. И излязох от гробищен парк като нов човек. Все едно бях на чужд човек на помен, не на майка ми.
Преди годината ходех на всяка задушница, раздавах, занимавах се. Да е лично, да е знае, че я обичам, че мисля за нея. След годината пропуснах всяка задушница. Не намирам смисъл, не ми е приятно и това е. Ревнали всякакви хора показно. А излязат от портата на гробищен парк и все едно някой ги отрязва - говорят си какво имат да вършат в ежедневието.
Мама не е в гробището. Мама е на друго място. И вече е друг човек. С други задачи. А аз имам свои. Пожелавам и мир, успокоение. И да отида на задушница да раздам ми се вижда все едно пълня един празен гроб.
Понякога се опитват да ме подбутват разни хора, че не ходя на гробища. Направила съм достатъчно. Плащам на човек да почиства гроба периодично. И то по причина някой да не ме побутва, ако не е приведен в ред.
Но на мама и на другите в гробищата не им дреме. Това вече усещам с цялата си душа. Те не са там. И нямат нужда от нашето страдание. а единствено любов и опрощение. Второто ми се вижда по-важно, защото си мисля, че с неопрощението ги дърпаме. А и нас затлачваме.