Поезия

[Emma]

През рамо
гледам на света, в жените влюбен –
в онези, заради които се върти Вселената,
в онези, заради които мъжете
погледите си окачват по огледалата;
заради тях сезоните се сменят
и срещите задъхват се по пътищата,
а паметта разлиства се във гробницата на забравата;
онези, заради които животът по е поносим,
мъжете  по-нетърпеливи.
Обичам всички тях
черешова градина е сърцето ми
с орляк врабчета,
търсещи на майка ми лицето
в лицата на берачките.
Обичам ги – една снага незряща,
принудена от раните зеници да отвори,
научена от нощите във мрака да се взира.

Омар Кади

[Emma]

Разсякох вълните на ума, докато
не се препънах в Мистерията.
И знаех, докато там стоях
слисан пред Твоя тъмен огън,
че само още крачка
и завинаги ще бъда заличен –
Ти направи тази крачка в мен
и двата свята стопиха се в един.

Мевляна Джалялеттин Руми

[akruks]

Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка - всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води...
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.
 
 Христо Фотев

[Скорпионче]

Всичко…почти
Caribiana
Добър вечер, моя Тишина.
Уморените ми думи те обичат.
Прегърни ме. Аз съм си сама.
Имам си небето, теб и …всичко.
Имам си намигащи звезди
и една Луна, като усмивка.
Имам дъжд. Понякога вали.
А понякога се крие и не иска.
Имам в джоба мидена черупка
/а във нея – цялото море/.
С облаците мога да препускам
/те са, всъщност, прерийни коне/.
Имам птици, със които да говоря.
Имам пулс /звучи като тамтам /.
Имам обич. Страшно много обич.
Само че на кой ли да я дам…
Все едно…Нали си имам тебе.
И едно небе с Луна.
Толкова е нощно във ръцете ти…
Добър вечер, моя Тишина.

[Emma]

Така е писано на влюбения -
своето сърце на пръстите на вятъра да окачи,
по клонка от вода да ходи,
нощем да залага на комар всемира срещу самотата си
и все да губи,
та да бъде.

Арафат Ад-Дийк

*****

Аз съм лудият, който те търси по лавиците на нощта,
аз съм онзи, комуто пияните се надсмиват,
аз съм, който възпира крадците,
ограбвайки тая нощ тъмнина по тъмнина,
за да види лицето ти,
аз съм лудият, който опитва се да отмахне купища гласове натрошени,
за да хване гласа ти,
аз съм лудият, който опитва се да ти създаде усмивка от това небитие!

Арафат Ад-Дийк

[trendy]

Уморих се от невъзможност!

Няма да натрапвам свойте чувства!
Ако някой има сили да ме обича,
да ме извади от мътните води на тъгата, добре!
Ако ли не - ще продължа смирено!
Ще ставам сутрин, ще ходя, ще изпълнявам човешките си прости задължения...
Притихвайки във себе си, мечтаейки любовна песен! Ще гледам влюбените млади и ще си спомням за силата си някога, без страх и без умора!
А имах много и още имам, но умората ме завладява, след всяко следващо разминаване по пътя!
Учители, уроци, карма!
Аз искам само среща на душата, сливане със нея, искам само общо място и предопределеност...
...сега съм ничия!
Фрагментите от мен са разпилени!
Прости ми, Господи, че моето сърце отслабва, а то от тебе иска просто да обича!

Елен Колева

[a.l.e.n.a]

ЛЮЛЯКОВИ НОЩИ

Павел Матев

Още има люлякови нощи -
невиждащи очи в притулен час.
Още има люлякови нощи -
безумия от закъсняла страст.

Минути непонятни и крилати,
нетърпеливи жестове, слова,
които ме спасяват без остатък
от вечната, от вечната мълва.

И ето я пределната отплата -
един акорд от сложен послеслов.
И доловили тоя звук сърцата
умират разрушени от любов.

[Рени]

ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА
Те не идват от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж – ето ги, литват над балкона с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някакси, и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора,
и изобщо, стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са от реалния свят.
Не се срещат на тениса, нямат собствен фиат,
но защо ли тогава нещо тук ни боли
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

Валери Петров

[Emma]

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.

Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно, гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.

Така си малка, гола, като нокътче от себе си,
въздушна, розова - докато утрото изгрее
и влезеш ти в подземието на света като в тунел,

в тунел със много дрехи, с много труд, където
помръква яснотата ти, облича се и пада
и се превръща пак в една оголена ръка.

Пабло Неруда

[a.l.e.n.a]

КОЛКО СИ ХУБАВА!...


На М.К.
 
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
 
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
 
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
 
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
 
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
 
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

[enigma]

 На Христо Фотев това ли беше това?

[delphin]

НЕРАМКИРАНА ОБИЧ
---------------------------------------------------------
Димитър Никифоров - argonyk
---------------------------------------------------------
Нищо старо под новата кръгла луна,
нищо ново под старото слънце –
аз все още обичам оная жена,
дето чупи сърца като грънци.
Ще отмине и този сезон дъждовит
и ще псуваме жегата грубо.
Аз без нея съм остров – до днес неоткрит.
Тя в очите ми още се губи.
Нежни думи не съм ѝ заплитал в захлас,
нито тя ме преде на вретено.
Любовта ни е сляпа икона без глас,
или острият връх на остена.
Не в пастелите сухи на някой пейзаж
тя ще свирне със върбова свирка –
любовта е загадка и чакан мираж,
кратък миг на трамвайната спирка.
Любовта е с различни нюанси и нюх –
не поръчвайте рамки изкусни.
Аз – от вятъра, днеска – случайно дочух,
че все още ме търси със устни.

[Emma]

На Христо Фотев това ли беше това?

Да, на него е. Аз предпочитам това

Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка - всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води...
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.

[akruks]

Слънчево затъмнение

Въоръжени с тъмни очила,
с парче стъкло, опушено до черно,
се взираме в небесните тела
и любопитството ни прави нервни,

и настървено дебнем оня миг,
в който упоритите закони
на нашия до болка земен бит
с нещо се променят, за да помним

как във настъпилата мрачина
си казваме: “Да, случва се планети,
блестящи с отразена светлина,
да скрият тази, дето всъщност свети”.

Борис Гуляшки

[trendy]

Написах стихче, ама ме е срам да ви го споделя, щото е тъпо