Непосредствено преди да се събудя сънувах много шантав сън, като някакъв детски филм беше. В стил фентъзи, но смесено със спомени от миналото. И времената бяха обърнати - настоящето става минало, а миналото настояще, много странно.
Сънувах родните места, където съм израснала. Обикалях полуострова, беше лятно време, всичко се беше променило - подобрена инфраструктура, нови къщи и сгради. Обикалях, разглеждах и просто се лутах, но усещането не беше тягостно като на изгубен човек, а приятно, разглеждах с интерес и носталгия.
В един момент минах покрай сива бетонна постройка, някак не се връзваше със спретнатите къщи, беше като от времената на соца. Приличаше на язовирна стена, но същевременно знаех, че е охраняем обект. Продължих нататък. Изведнъж действието се промени - озовах се с група хора, навсякъде прииждаше вода, много вода. Потърсихме някакъв транспорт, имаше само тролеи, бяха пълни с хора. Успяхме да се качим в един с № 22, каквито автобуси има и във Варна /тролейна линия няма с този номер/. Тролеят тръгна, но навсякъде по пътя течеше вода и ставаше все по-дълбоко, заприлича на голяма река. Тролеят нагази вътре и не можа да продължи нататък, наложи се спешно да се евакуираме.
Само си спомням, че успях да изплувам. Но се гледах сякаш отстрани и видях доста по-млада девойка. Изневиделица се появи покойната ми баба и ме хвана за ръка, поведе ме. Казваше - "колко си пораснала, променила си се". После се озовахме в някакъв предпланински район, имаше къщи и бабата сякаш живееше там. Първо видях стръмна планина, обрасла с гора - беше много красиво, наслаждавах се на гледката. Никъде не бях виждала такова красиво място.
После сънят се промени. Девойчето /въплътена аз/ влезе в къщата на старицата, където я преоблякоха веднага в смешни дрехи от времето на соца, заприлича на камериерка. И казаха, че оттук нататък трябва да се грижи за къщата и цялото стопанство. Имаше и някаква градина. Излизаше там и общуваше с дребни животни, които идваха от гората и я гледаха с любопитство /в един момент заговориха на човешки език/. Имаше още един фрагмент - момичето беше с много красиви виолетови очи, които реши да подчертае с малко грим. Бабата се ядоса и много строго я наказа.
Там, в тази къща, беше много тегаво и самотно, като в затвор.
След това не си спомням в подробности, но се случва нещо /някаква обида/, девойката силно се ядосва и без да иска прави пожар. Възпламенява и къщата на бабата, и всички съседни. Всичко горя пред погледа й/ми. Имаше много щети, нанесени на съседните къщи. Като наказание вземат девойката и я затварят в една полусъборена постройка /приличаше на обор/ - беше хоспис за възрастни умиращи хора, приличаха на бездомни и просяци. Тя в продължение на 3 години трябваше да живее в същата мизерия и да се грижи за умиращите. Единственото й другарче беше някакво кученце, което навсякъде я следваше и сякаш й говореше с човешки глас. И така, както казах, изкара там 3 години /странно, защо съм запомнила тази цифра/. Междувременно момичето порасна и стана хубава мома. Красотата й се виждаше под мръсните накъсани дрипи, които носеше. Веднъж в "обора" влезе млад мъж, загледа се в девойчето и под овехтяла забрадка видя красив виолетов поглед и руси къдрици. Вратите на това място се отвориха и тя вече можеше да излезе навън, сякаш изпитанието беше свършило. След това се събудих.