Когато бях студентка редовно обучение, почти не се прибирах в нас. Все с приятели, компании, събирахме се по 15-20 човека. Да, в голяма степен целта е било купон и забавление, но имаше и подкрепа, сплотеност. Впоследствие всеки е тръгнал нанякъде - едни са емигрирали, други са сменили града, трети имат семейство и деца... С никой от старите приятели вече не поддържам контакт от години, но и те са се променили доста, затворили са се в кръга на семейството или с годините са си изградили нова социална и приятелска среда. Но това бяха най-приятелските ми години /и най-щастливи/ - от средата до края на 90те. Две по-близки колежки/приятелки имах в първия вуз /от споменатата компания/ - след като завършихме и пътищата ни се разделиха, промени се начинът на живот, усетих огромна промяна в отношението. Най-близката ми приятелка, която успя да емигрира два пъти - първо в Германия, после в Латинска Америка, още на втората година живот в Германия се промени до неузнавамемост, започна да ни гледа отвисоко, придоби огромно самочувствие и тръгна да се прави, че забравя български. Онази, на която друга приятелка ѝ е чистила въшките и повърнята, а аз съм ѝ носила храна и съм я водила у нас да се наобядва по време на тежката жанвиденова зима... Имала съм и по-тежък период /на ръба на оцеляване/, продължил няколко години от края на 90те - тогава изведнъж се отдръпнаха всички приятелки, нито една не остана. Но това е хубавото на временните кризи и изпитания - разбираш кой остава до теб и защо е с теб. Много некачествен материал заминава и потъва в реката на забравата.